Тя изнесе багажа си, а Грейбър стоеше на прага, без да знае какво да направи, за да я спре.
Сабрина се качи в каретата си и махна на кочияша да тръгва.
Конете потеглиха в галоп. Все по-далече и по-далече. Тя седеше завита с одеялото и гледаше в празното пространство пред себе си.
Каретата спря пред главния вход на имението Монмаут. Беше четири часа следобед. Сабрина огледа високата каменна сграда, която наполовина приличаше на замък, наполовина — на имение. От комините излизаше пушек. Игриви пламъчета се отразяваха в стъклата и правеха прозорците приказно красиви.
Сабрина се изправи пред огромната дъбова врата и стомахът й се сви. Помисли си как ли щеше да я погледне Тревор, но това вълнение бързо премина. Беше решила, че трябва веднъж завинаги да преодолее страха си от него. Ако той само я докоснеше, тя щеше да го убие със собствените си ръце.
Рибъл отвори вратата и се вцепени от изненада, после се разкрещя с цяло гърло:
— Лейди Сабрина! О, милото ми дете! Вие отново сте вкъщи! Влезте, влезте! О, слава на господа, че ви виждам отново!
Рибъл я прегърна и Сабрина се разплака.
— Толкова е хубаво да те видя отново, Рибъл. Колко добре изглеждаш! Дядо как е? От една седмица нямам никакви вести от него. Моля те, кажи ми, че е добре.
— Да, той се възстановява с всеки изминал ден. Сега вече всички ще бъдем добре. Вие сте вкъщи и това е достатъчно. Къде е Негово благородие? След вас ли е?
— Не, не е с мен.
— Сабрина?
Сабрина вдигна глава и видя Елизабет, която слизаше по стълбите.
— Здравей, Елизабет. Извини ме за момент — каза тя и се обърна към Рибъл, за да го помоли да донесе багажа й от каретата.
После се обърна към Елизабет, която все още стоеше на последното стъпало. Сестра й не изглеждаше здрава, беше отслабнала, само косата й си беше същата, но Сабрина реши да не й го казва.
— Изглеждаш добре, Елизабет, надявам се да се чувстваш по същия начин.
— И защо да не се чувствам добре? Да не би аз да съм бягала от къщи в снежната буря?
— Не, разбира се, много си хубава. Роклята ти също. Модерна е и ти стои добре.
Елизабет слезе от последното стъпало и застана на крачка от сестра си.
— Какво правиш тук? Не си спомням да съм те канила. Дядо също. Е, може би старият глупак е успял да скрие някое писмо от мен или от Тревор, макар че всичките ги проверяваме.
— Не, дядо не ми е писал. Аз сама реших да дойда. Бих искала да ми позволиш да остана известно време.
— Е, сега, когато вече си тук, мисля, че няма да мога да те отпратя. Поне не тази вечер. Къде е съпругът ти?
— Той е все още в Лондон. Исках да видя дядо. Чувствах се безпомощна и исках да го видя.
— Без съмнение и той ще иска да те види преди смъртта си, Сабрина. Надявам се този път да се държиш достойно като дама.
— Значи да се държа като дама. Кажи ми, Елизабет, това означава ли, че трябва да си лежа тихо и кротко в покоите и да чакам зет ми да дойде и да ме изнасили? Това ли имаше предвид? Мълчиш, нали? Чуй ме, Елизабет, престани да отхвърляш истината! Поне не пред мен!
За нейна изненада Елизабет мълчеше, навела глава. Изведнъж тя я дръпна за ръкава и изсъска в лицето й:
— Малка, долна мръсница! Не смей да ме поучаваш! Откъде събра толкова смелост, че да се върнеш тук? От съпруга си ли, който е все още в Лондон? Нищо не може да те спаси от Тревор, ако въобще искаш да се спасяваш, разбра ли!
— Много е просто, Елизабет. И двамата с Тревор сте наясно, че само да ме докоснете, и Филип ще ви убие без да му мигне окото, така че ме пусни!
— Господи, кого виждат очите ми! Не е ли това малката ми сестричка?
Сабрина забеляза как Елизабет се изпъва като струна и погледът й става още по-суров.
Обърна се и видя Тревор, който слизаше надолу, поклащайки се. Изглеждаше много смешно.
Тревор не откъсваше очи от лицето й.
— Да, аз съм, Тревор. Дойдох да видя дядо.
Той спря по средата на фоайето и не помръдна от мястото си.
— И къде е скъпоценният ти съпруг?
Елизабет отговори вместо нея:
— Виконтът е останал в Лондон. Той ще пристигне по-късно. Тя каза, че е дошла да види дядо.
— Колко очарован ще бъде старецът! Неговата малка безценна Сабрина се е върнала, за да го навести. Ще разбереш, че много се е променил, сестричке, но все още е жив.
— Да, сигурна съм, че е добре. И Филип, и Ричард Кларъндън ме увериха, че се възстановява, а и ти се грижиш за него, Тревор.
— Как може някой да не се грижи за него? Та нали той е моят вуйчо? Аз имам всички качества на племенник, който носи отговорност за него. Да, той наистина ще надживее всички ни.
Сабрина кимна и каза на Елизабет:
— Ако нямаш нищо против, бих искала да отида при него. Може да му занеса вечерята и да постоя малко.