— Ако има нещо останало.
— Но, скъпа Елизабет, ние все още не сме вечеряли. Разбира се, че има достатъчно храна. Можем дори да нахраним нашата малка сестричка. Аз ще й занеса подноса и ще остана да си побъбрим, докато тя се храни.
Сабрина не усети никакъв страх. Остана спокойна и това много я учуди. Може би силата й идваше от закрилата на Филип, от когото без съмнение Тревор много се страхуваше. Е, разбира се, тя и сама би могла да се защити. Би могла и да го убие дори. Защо ли да не му го каже?
— След като ще бъда при дядо, Тревор, ще си побъбря е него.
Тя кимна и на двамата и се отдалечи. Тревор не се стърпя и извика подире й:
— Попитай стария господин дали иска да види мен или Елизабет. Доста отдавна не се е радвал на компанията ни.
После отиде при жена си, усмихна се и нежно я погали по лицето. След това хвана ръката й и я изви назад.
— Не смяташ ли, че на сестра ти й е много приятно да ме види? Имаме прекрасната възможност да станем добри приятели, нали, Елизабет?
Елизабет гледаше надолу към обувките си, чиито върхове се показваха под роклята й и кимна.
— Попитах те нещо, Елизабет!
Сабрина дочу гласа на Тревор и се обърна. Кръвта забушува във вените й, когато го видя как причинява болка на сестра й и едновременно с това я гали по лицето.
— Не смей да я докосваш, мръсно копеле! Не смей да й причиняваш болка!
Елизабет стоеше спокойна, без да се съпротивлява.
— Успокой се, Сабрина. Върви при дядо. Остави ни сами.
После тя се усмихна на Тревор.
— Прав си, Тревор.
— Може би — отвърна замислен той. — Сабрина, може би ще имаме възможност да пием чай, след като Елизабет се оттегли в покоите си. Какво ще кажеш?
— Бих казала, че искам да станеш човешко същество, но това едва ли е възможно.
Тя се обърна и се заизкачва по стълбите.
— Тогава до утре, сестричке — извика Тревор.
Нещо в гласа му я накара да настръхне, но тя имаше другар — беше взела малкия пистолет на Филип.
Глава 40
Джесперсън, личният слуга на графа, отвори широко вратата на всекидневната.
— Господи, лейди Сабрина! Добре дошли отново вкъщи! Каква приятна изненада ни направихте на всички!
Джесперсън, който по начало бе много сдържан и мълчалив, сега не можеше да спре да говори.
— Позволете ми да съобщя на графа. Той ще бъде толкова доволен. Можете да вечеряте с него.
— Благодаря, Джесперсън, за грижите, които полагаш за дядо ми и за това, че го закриляш.
Джесперсън се изчерви и само се поклони.
— Оттук, милейди.
Детството я връхлетя. Ето там беше триъгълната спалня. Малките съкровища, както тя наричаше любимите си предмети, бяха върху скрина — цветни камъни от потока, една малка кехлибарена огърлица, която беше останала от майка й, рисуваното хвърчило с най-дългата опашка на света.
Спалнята на дядо й не беше променяна, откакто се беше родила. Завесите бяха тъмносини и този цвят доминираше навсякъде. Дебели турски килими покриваха пода и заглушаваха стъпките й.
Старият граф седеше в любимото си кресло пред камината, загърнат с халата си. Ръцете му бяха на облегалките.
— Дядо — тихо промълви Сабрина и бавно тръгна към него, за да не го изплаши.
Когато графът се обърна и я видя, тя позна онзи поглед, който винаги я беше дарявал с обич и разбиране. Сабрина извика и се втурна към него, хвърли се в прегръдките му и силно го притисна до себе си.
Ръцете му милваха косите й, а тя се беше отпуснала в скута му и тихичко плачеше. Дали беше повярвал на приказките на Тревор и Елизабет? Тя така и нищо не му писа за това. Не искаше да го тревожи.
Сабрина вдигна глава и го погледна право в очите.
— Толкова много приличаш на нея — каза старият граф, докато милваше лицето й и се усмихваше. — Колко жалко, че тя не можа да доживее, за да я видиш. Камила имаше същата горда осанка, същата грациозност и доброта и очите ти са като нейните, Сабрина. Ти си много красива и весела жена. Радвам се да те видя! Твоят съпруг тук ли е? Трябва да преценя дали те заслужава.
Джесперсън се появи и каза:
— Вечерята е поднесена, милорд. Милейди, бихте ли седнали на този стол? Така ще можете да продължите разговора си, докато вечеряте.
— Изглеждате добре, дядо — каза Сабрина, докато го наблюдаваше как се храни.
— Аз съм просто един стар орел, който не може да напусне гнездото си, Сабрина. Дори настроението ми е старо и отегчително.
Тя се разсмя и каза:
— Вие сте един стар поет, който винаги обича да използва сравнения, а поетите са вечни.
— Какво знае едно момиче за сравненията? Видя ли сестра си?