— Да — отвърна Сабрина и се опита да прикрие болката в гласа си.
— Тя се превърна в една скандалджийка, в една свадлива жена и това всичко стана, след като се омъжи за онзи подлец. Проклет да бъде! Защо не можах да разбера що за звяр съм довел у дома? Щях да предпазя всички ни.
— Моля ви, дядо, хранете се.
Той набоде един картоф с вилицата си и продължи:
— Тя не е щастлива, а и как би могла да бъде?
Старецът извърна глава и се загледа в камината.
— Елизабет никога няма да бъде щастлива, Сабрина. Трябваше да го проумея много по-рано. Мислех си, че единственото й спасение е да си намери съпруг. Повярвах в Тревор. Какъв глупак съм бил! Но знаеш ли, дори Елизабет да се омъжи за добър благородник, тя пак ще е нещастна, защото тя мрази самата себе си. Дадох й всичко, което винаги е искала да има. Тя е господарката на имението сега. Един ден ще бъде графинята на Монмаут. Винаги е искала да бъде милейди, да командва и да властва над всички и всичко и точно това я доведе до нещастието. Наистина жалко, Сабрина. Вече нищо не мога да направя.
Сабрина остави подноса си и отново седна на килима до дядо си.
— Тя вече не идва при мен. Сигурно се чувства виновна. Не се чуди, Сабрина, как можеше да си помислиш дори, че ще им повярвам?
Графът спря за миг, пое си въздух и продължи. Гласът му беше равен и спокоен:
— Ако трябва да бъда искрен, бих искал да можех да го убия, но тогава родът ни ще изчезне. А може би така ще бъде по-добре. Тръпки ме побиват, като си помисля какво поколение ще създадат Тревор и Елизабет.
— Благодаря ви, че ми повярвахте.
— Твоят съпруг казал на Джесперсън какво се е случило, а той ми предаде всичко. До края на дните си ще му бъда благодарен.
Сабрина се замисли, после каза:
— Филип е много мил. Той е честен и благороден, но стига за това. Сега сме заедно и искам да си говорим и да се смеем, както правехме преди.
— Ти си дошла тук, защото няма къде другаде да отидеш, нали?
Сабрина не можеше да погледне дядо си. Той винаги разбираше всичко, колкото и да криеше от него. Опита се да се усмихне, но не успя.
— Можехте ли да четете мислите на баба Камила?
— Не, мила, но прочетох онова, което не ми беше написала в писмото. Ако не бях толкова болен, щях веднага да дойда в Лондон. Можех и да предизвикам този твой виконт на дуел.
— Не се съмнявам.
— Е, нека те успокоя и ти кажа, че Ричард Кларъндън ми разказа всичко.
— Ричард? Похвалил е Филип?
— Ричард е благороден мъж и ми каза истината. Докато ми говореше, имах чувството, че вече познавам съпруга ти от цяла вечност. Всичко много ме зарадва. Бъди благодарна, че не се оказа в ръцете на такъв подлец като Тревор.
— Не. Филип не може да бъде и сравняван с Тревор. Значи вече знаете какъв е, така ли?
Сабрина се загледа в пламъците на камината, помълча малко, после продължи:
— Само че всички тези хора в Лондон, цялото изтънчено общество, всичко е много по-различно, дядо. Аз не можах да го приема. Всъщност можах, но само докато излезе наяве, че съм прекарала пет дни насаме с Филип и всички започнаха да ме смятат за блудница. Просто такива са правилата, с които те се съобразяват. Аз не ги разбрах и не можах да свикна с тях.
— Какви правила?
— Филип искаше свободата си. Той има любовница. Казва се Мартине. Не я крие, просто аз не мога да я приема.
— Разбирам.
— Само ако Филип не ме беше опозорил! Знаете ли какво означава тази дума за мен? О-по-зо-ре-на. Все едно, че съм вещ и някой ме е счупил на две. Странно е да се повярва, но хората ме смятаха за опозорена.
Графът кимна и Сабрина продължи:
— Ние имахме спор с него. Не съм очаквала, че някой ще преклони духа ми, но Филип вече го направи.
— Спорили сте с него? За любовницата ли?
— И за други неща. Не беше хубаво от моя страна. Разбирате ли, аз му предложих да се оженим, а после му казах, че може да запази свободата си.
— Ти си му казала, че може да има и други жени, освен съпругата си, така ли?
— Да. Той ми отговори, че свобода вече си има и че ще постъпва така, както на него му харесва. Точно така и направи.
— И ти го напусна заради това?
Сабрина се замечта, загледа се отново в огъня, после се обърна към дядо си и продължи:
— Всъщност аз го обичам, но той сигурно не ме обича. О, дядо, причиних му толкова мъка и го нараних, но знам, че ще го направя пак, ако отново го видя с любовницата му и затова си тръгнах. Знам, че никога няма да мога да приема другата жена.
— Да не си направила нещо, което да посрами името на Евърслей?
Тя се усмихна и… избухна в плач.
— Отидох в дома на любовницата му и ги намерих там. Бяха в леглото, всъщност само тя, той стоеше отстрани. Тя беше гола. Той все още не. Полудях! Ритнах го в слабините. Върнах се вкъщи, но той ме откри. Не ме обиди, нито ме удари, аз обаче го ударих отново. Тогава разбрах, че всичко е свършило между нас.