Графът, който седеше в креслото си пред камината, бавно се надигна и се вгледа в джентълмена.
— Вие предполагам, сте съпругът на Сабрина — попита той строго и отчетливо, което не беше никак малко постижение за стар и болен човек като него.
Филип пристъпи и се поклони.
— Да, сър, аз съм съпругът на Сабрина. Филип Мерсералт.
— Седнете, милорд.
Филип седна на стола срещу него.
— Извинете ме, че не съм преоблечен от пътуването, сър, нямах време да си сменя дрехите.
Графът махна с ръка.
— Ричард Кларъндън ми каза добри неща за вас, милорд. Че сте честен и благороден, че държите на думата си.
— Ричард и аз сме израсли заедно в колежа в Итън. Щастлив съм, че не е казал нещо лошо за мен.
— Не, разбира се. Момчето отчаяно искаше да убие Тревор със собствените си ръце, но вие сте му били казали, че това ще стане, ако сам не можете да се справите с него.
Филип се засмя.
— Почти така беше. Сабрина добре ли е, сър?
— Е, тя ще бъде много приятно изненадана да ви види тук, милорд, за разлика от мен.
— Да, ще бъде изненадана. Тя трябва да се докаже и да се издигне над дребнавостите в живота. Сигурно не е разбрала все още какво въздействие оказва върху хората, особено върху мен. Аз съм тук, за да я отведа вкъщи.
Виконтът е красив, призна си графът. Говореше много разумно, на лицето му нямаше злоба, нито жестокост, нито самодоволство. Той беше истински мъж, но това желание да прелъстява жени… Сигурно на младини и той е постъпвал така, не си спомняше какъв човек е бил, преди да срещне Камила.
— Сигурен съм, че ще бъдете изправен пред един проблем, милорд. Може би Сабрина няма да пожелае да се върне при вас.
Филип рязко стана. После седна. Беше объркан и много смутен. Не знаеше какво да каже.
— Простете откровеността ми, милорд, но Сабрина е моя жена и ще направи така, както аз й кажа. Тя все още не се е научила да ми се подчинява, но ще свикне. Тук съм, за да я върна обратно. Това е.
Графът се втренчи в него.
— Изненадан съм, милорд, че внучката ми все още не е взела пистолет, не ви е нарекла тиранин и не ви е застреляла.
Филип се опита да се усмихне, но не успя.
— Не, сър, но ме ритна в слабините. Не беше никак приятно. За миг помислих, че ще умра. Не знам дали ще мога да се усмихвам вече, когато говоря за този случай, но предполагам сега съм спокоен, защото съм тук и защото разбрах, че не ме е направила импотентен.
Графът не се стърпя и се разсмя. Гърбът го заболя изведнъж, но той преодоля болката и отговори:
— Седнете, милорд. Старостта и несигурността са лоши приятели, но се надявам, че вие нямате такива проблеми като мен. Сега най-важното е здравето и щастието на моята внучка. Тя ми каза, че сте честен, милорд, честен и благороден.
— Тя непрекъснато се опитва да ми внуши, че съм подлец и негодник, после захвърля по мене нещо, но аз ще сложа край на всичко това.
— Само заради задължението си на джентълмен ли се оженихте за Сабрина?
Филип мълчеше. После се престраши.
— Има правила, сър, норми на поведение, които управляват обществото, иначе бихме се върнали в пещерите и по дърветата. Мисля, че отначало реших да й направя предложение само по задължение, като джентълмен. Сабрина ми отказа няколко пъти. След провала й в Лондон, тя ме откри и сама ми предложи брак. Не съжалявах, че съм се оженил за нея и никога няма да съжалявам, повярвайте ми. Лошото е, че тя непрекъснато ме унижава и накърнява достойнството ми, а един мъж не би търпял такова отношение.
— Разбирам. Казахте, че не съжалявате за женитбата си с нея. Все още ли обаче го смятате за задължение? Съмнявам се, че един брак може да съществува само по задължение.
— Сабрина ме обича. Тя сама ми го каза.
— Вие повярвахте ли й или решихте, че тя е малко момиченце, което се опитва да си играе на жена и нейните чувства са само едно детско увлечение?
— Да, точно това си помислих, защото не исках да ме обича. Тази любов, чрез която тя ми предлага всичко, ме плаши, сър. Казах й, че това е само увлечение. Бях глупак. Едва сега мога да го призная. Възнамерявам да й го кажа веднага щом се появи.
— Тя е много горда. Понякога се инати, също като баба си. Тя е от тези жени, които биха преобърнали света, за да запазят своето. Желая ви успех!
— Тези качества притежаваме и двамата.
— Вероятно, но задълбочаването им ще доведе до катастрофа.
— Да, затова тя толкова пъти захвърляше чинии и чаши по мен.
Филип се изправи.
— Сабрина ме направи много нещастен като напусна Лондон, сър. Не, истината е, че аз я напуснах. Не бях на себе си. Трябваше да изляза, за да събера мислите си. Вярно е, че не се разбирахме добре, но повече няма да бъде така. Сега, ако ме извините, сър, бих искал да я открия.