— Сега по-леко ли ти е?
Момичето размърда глава отрицателно и продължи да се бори със завивките — две от одеялата паднаха на пода. Филип хвана ръката й и нежно я стисна.
— Остави завивките. Трябва да се стоплиш. Съжалявам, че е така, но и без одеялата ще ти бъде трудно да дишаш. Не се съпротивлявай. Дишай по-начесто. Да, точно така — изрече бавно Филип и си спомни нощите, когато, седнал до леглото на Лусиус, го караше да диша. Същите думи сега казваше на момичето. — Вдишвай бавно. Добре. Ще се оправиш. Обещавам ти!
— Помогни ми, моля те! — едва успя да промълви тя и затвори очи. Ръцете й се отпуснаха.
Филип отиде пак до вградения гардероб, взе няколко хавлии и застана до решетката на камината. След няколко минути вдигна хавлиите внимателно и ги отнесе до леглото — бяха добре затоплени, дори горещи. Докато отместваше завивките, за да сложи топлите хавлии, Филип успокояваше момичето:
— Отначало ще те заболи малко, но ще ти помогне да дишаш по-лесно.
— О, Господи! — простена тя, борейки се със задуха, докато Филип слагаше топлите хавлии върху гърдите й.
Той задържа ръцете й в своите, загърна я отново с халатите и дръпна одеялата до лицето й. Тя не каза нищо, но сълзите й продължаваха да се стичат по бузите. Филип изтри лицето й и нежно я помилва. Взе отново ръцете й в своите и се опита да я успокои:
— Съжалявам, но това е единственият начин да ти помогна. Съвсем скоро ще се оправиш, ще видиш. Защо не ми кажеш как се казваш?
— Как се казвам — повтори момичето, но гласът му беше изпълнен с болка и мъка. — Опитваш се да ме разсееш, нали?
— Разбира се.
— Добре тогава. Казвам се Бри.
— „Бри“ е вид френско сирене, меко, почти разтопено през лятото. Никога не съм го харесвал. Майка ми го обожаваше. И досега не мога да разбера защо французите толкова много го обичат. Но ти не си французойка, нали? Защо родителите ти са избрали тази френска дума за твое име?
— Това не е истинското ми име, просто така ме наричат. Казвам се Сабрина.
Филип я погледна и се усмихна. После нежно докосна с върха на пръстите си нослето й.
— Подхожда ти това име, а каква е фамилията ти?
Очите й станаха неспокойни. Филип го забеляза. Не му се искаше да се страхува от него, не би си позволил да я нарани.
— Аз не съм Тревор.
— Моля се да не си като него.
— Разбира се, че не съм. Можеш да ми вярваш.
Очите й все още бяха вперени в неговите, като че ли не разбираше какво й казва, но после постепенно страхът започна да изчезва. Той се усмихна и я погали по бузата.
— Конят ми спечели облога. Очите ти не са зелени, а аз бях решил, че единствено този цвят е подходящ за косата ти. Искам да кажа, че имаш красиви виолетови очи. Никога досега не бях виждал такива очи…
— Такива са били очите на баба ми. Казвала се е Камила. Дядо ми много я е обичал. Никога не я е наранявал. А твоите очи са зелени, но не са скучни — приличат на мокър мъх.
— Мокър мъх и френско сирене…
— Болката малко намаля… Сега се чувствам по-добре.
— Готова ли си за нова затоплена хавлия?
— Не, почакай малко, моля те! Сега не ме боли чак толкова непоносимо.
— Казвам се Филип Мерсералт.
— Не живееш тук, нали?
— Не, изгубих се. Тогава те открих. Чарлз ми обясни пътя до неговия дом. Той живее в Морленд. Бях се насочил натам.
Тя знаеше кой е Чарлз. Беше изписано на лицето й. Може би затова нямаше да му каже коя е. Страхуваше се. От кого? Защо искаше да се скрие?
Филип се замисли и реши, че това няма никакво значение засега. Харесваше му мистерията, с която бе обгърната. Беше сигурен, че това момиче има толкова тайни, колкото една монахиня.
— Познаваш ли ме отнякъде? Виждала ли си ме преди?
Тя поклати глава отрицателно, но нищо не каза.
— Е, няма значение. Сега съм тук и ще се погрижа за теб. Хайде да сложим друга топла хавлия.
Момичето кимна в знак на съгласие, изненадана от това, че болката в гръдния кош бе значително отслабнала — като че ли топлината от хавлиите попиваше в тялото й и не позволяваше на студа да я превземе отново. Тя се вгледа в лицето на човека, надвесен над нея — красиви, правилни черти, младежка кожа. Не би могъл да бъде повече от двадесет и шест-двадесет и седем годишен. Погледът му беше властен.
— Отивам за друга хавлия — каза Филип, но не се отмести.
Тя извади ръката си изпод завивките и я вдигна към лицето му. Филип стоеше безмълвен, неподвижен. Усещаше лекото докосване на пръстите й по страните си, брадичката, носа.
— Ти не си като Тревор, не приличаш на него. Благодаря ти, Господи! — гласът й беше тих, трудно беше да се разберат думите й.