Филип нежно пое малкото същество от ръцете на Сузана. Козината му бе толкова пухкава, че той още повече се разнежи и го притисна до себе си. Котето отвори очи и премигна. Филип го помилва, почеса брадичката му и каза:
— Много е красива, нали, Сабрина? Как ще я наречем?
Сабрина взе на свой ред малкото, вдигна го пред себе си и го гушна в скута си.
— Никакви тъжни имена, едно коте, което ще участва в състезания, трябва да има бойко име. Какво ще кажеш за Олимпия?
— Да, Олимпия наистина звучи достойно — отговори Филип, целуна жена си, а след това и малкото котенце, сгушено до нея. — Вече можем да си мечтаем за неговите успехи. Тя ще бъде неразделна част от нас, нали? Когато отидем при дядо ти, ще я вземем и нея. Той също разбира от такива котки. А и познава много мъже, които са добри в обучението им.
Филип прегърна жена си, погали котето и тримата напуснаха спалнята на Роан.
На излизане Сабрина се обърна към приятелите си и каза:
— Благодаря ви, вие го направихте много щастлив.
— Не, не ние, Сабрина, а ти самата. Ти си причината за неговото неизмеримо щастие.
Сабрина се разсмя. Животът наистина беше чудесен, просто великолепен.
Когато влязоха в спалнята си, Филип се обърна към нея и каза:
— Е, сега вече имам две същества, за които трябва да се грижа и да ги направя щастливи. Нашето коте ще стане най-знаменитото в цяла Англия.
Сабрина целуна ръката му, помилва го и отвърна:
— Чудя се коя от двете ни предпочиташ — мене или Олимпия?
— Не може да става и дума за сравнение. Ти колко бързо можеш да тичаш, Сабрина?
Сабрина се разсмя, легна до него, прегърна го през корема, а котето се сгуши до раменете й. Заспаха така — и тримата щастливи.
ЕПИЛОГ
Състезателен център за надбягвания „Макколтри“ Ийстбърн, няколко години по-късно
Тълпата ликуваше. Имаше шест състезателя, но само Джили от фермата в Монтвейл и Олимпия от Динуити заслужаваха вниманието на присъстващите. Джили бягаше с всички сили към Джейми, който бе застанал на финала и свиреше любимата й мелодия. До нея беше Олимпия — дългите й крака загребваха пръстта. Тя беше видяла готвача на Динуити, който стоеше съвсем близо до Джейми и нежно я подканяше:
— Хайде, миличка, ела, сладурчето ми, виж каква пържола съм ти приготвил. Не усещаш ли миризмата й? Донесъл съм ти и плодове, и сладкиши, хайде, миличка, покажи им какво можеш! Ела при мене, красавице! Милата ми! Ела при мен!
Готвачът беше разтворил книжната кесия и весело размахваше пържолата пред очите на Олимпия. Животното се стрелна напред още по-бързо и Джили остана зад нея. Олимпия стана абсолютен победител.
Филип Мерсералт държеше на ръце малкия си син Александър, когато Олимпия префуча край него и премина финалната линия. Малкият Александър се радваше на котето, което отиде при него, щом като получи обещаната си пържола.
Всички аплодираха Олимпия, особено онези, които бяха заложили на нейното име.
Сузана помилва котето и дори се наведе да го целуне, нищо че беше цялото прашно. После позволи на дъщеря си да я помилва по гърба. Мариане, която вече беше почти на седем години, каза на Роан:
— Аз също усетих, че мирише на пържоли, татко. Така честно ли е? Не е ли против правилата?
— Не, миличка, това е нова тактика. Сигурен съм, че братята Хакър за в бъдеще ще измислят нещо още по-привлекателно, което ще бъде от голяма полза за нашите котета.
По-късно вечерта в приемната на имението Монтвейл се бяха събрали Джулиън и Катрин Сейнт Клер, граф и графиня Марч, семейство Карингтън и семейство Мерсералт. Само преди една година се беше родил техният син Деймиан, който спеше спокойно в люлката си, въпреки шумните разговори около трапезата. Всички оживено обсъждаха победата на Олимпия над Джили.
Роан подхвърли една кифличка към жена си и закачливо каза на Филип:
— Е, времето ще покаже дали си случил с Олимпия. Сега да поговорим за децата. Мисля, че няма да е трудно да направим така, че децата ни да продължат нашето приятелство. Ти какво мислиш, Сузана? Можем ли да си имаме още деца?
— Ние също ще се погрижим за приятелството — отговори Филип, погали жена си по рамото, която вече не беше толкова слабичка и бледа, както в дните след сватбата им.
— Разбира се, скъпи — отговори Сабрина усмихната.
— А вие, милорд — обърна се към съпруга си графинята. — Няма ли да се включите в това начинание?
— Разбира се, любов моя, мисля, че ще можем.
Разговорът продължи за Ричард Кларъндън, чийто обичан баща бе починал съвсем наскоро и Ричард бе станал дук на Портсмут.