— Нищо не е станало. Аз съм тук, за да ти помогна, Сабрина. Трябва да останеш в леглото. Аз ще се погрижа да ти бъде топло.
Филип отиде до камината и взе една хавлия. Беше толкова гореща, че трябваше да я прехвърли няколко пъти в ръцете си, за да може да я задържи и да не й причини болка, когато я сложи на гърдите й. Дъхът й почти спря, когато усети топлината върху себе си.
— Не мърдай, моля те! Не я дърпай от ръцете ми! Просто позволи на топлината да те обгърне. Опитай се да се успокоиш. Точно така…
— Не мога да я търпя тази хавлия, Филип! Не мога! Боли ме много повече, отколкото когато ми беше студено…
— Само след миг всичко ще свърши. Обещавам ти!
Момичето не помръдна повече. Беше й много трудно, но дори не мигна. Топлината вече се разливаше по вените й. Беше чудесно. Пръстите му докоснаха косата й и тя чу гласа му:
— Опитай се да мърдаш главата си. Косата ти все още е мокра.
— Вече ми е по-добре. Не мога да повярвам… Чувствам топлината чак по костите си.
Филии придърпа завивките до брадичката й и каза:
— Трябва да поспиш. По-бързо ще се възстановиш. Спомням си, че мама винаги така ми казваше. При мене сънят помогна. Ще помогне и на теб. Ако ти потрябва нещо, аз съм тук.
Очите й бяха затворени. Момичето вече беше заспало.
Филип отиде до тесните прозорци и дръпна завесите. Навън всичко бе бяло. Снегът бе покрил и част от стъклата. Филип не се стърпя и се усмихна. Съдбата и заръките на Чарлз как да открие пътя до имението му със сигурност бяха решили да променят неговия живот. Поне засега…
Прекалено стар и уморен беше вече. Понякога просто му се искаше да затвори очи, да заспи и да не се събуди повече. С какво беше заслужил този тъй дълъг живот, след като не можа да спаси Камила и я изгуби?! Защо трябваше тя да умре при раждането? Защо трябваше да направи толкова много грешки? Защо се съгласи с нея? Защо отстъпи пред молбите й да опита още веднъж да му дари дъщеря. Имаха само един син, а тя толкова отчаяно се молеше за дъщеря. Защо се беше съгласил с нея?! Сега тя е мъртва, а заедно с нея и бебето. Не, няма повече да мисли за Камила! Не сега! Той се наведе напред и се втренчи в очите на голямата си внучка Елизабет. Да, красива е, не може да го отрече, но щеше да бъде още по-красива, ако притеснението не изкривяваше ъгълчетата на устните й, а очите й не бяха изпълнени с подозрение и недоверие.
Сабрина. Тя беше дошла да му каже, че Сабрина е мъртва. Не, това е невъзможно! Той не може да повярва. Той никога няма да го приеме за истина! Никога!
Беше застанала пред него, колебаеше се, но не се приближи, защото го мразеше. Той знаеше какви са чувствата й към него, но доста време трябваше да мине, за да ги проумее. Един ден разбра — тя мразеше силата му, защото я нямаше; мразеше и възрастта му, защото я смяташе за отблъскваща, противна, плашеща.
Реши да сподели със Сабрина, но тя само го потупа по рамото и му каза да не бъде глупав и да не се отегчава — предстоели му още дълги години живот, защото самият господ искал да остане при тях, да наглежда земите и хората си, да се грижи за тяхната сигурност, да ги предпазва от грешните, порочните и злонамерените…
Грешните и порочните… Неговият племенник и наследник, бъдещият Граф на имението Монмаут, красивото момче, което винаги бе любезно с него… Той го държеше под око — не му вярваше и не му се доверяваше.
Реши да отиде при Елизабет и се опита да прикрие презрението в гласа си. Преглътна.
— Изминаха вече два дни. И никаква вест, никаква следа, никакъв знак от Сабрина. Съвсем никакви ли новини нямате за мен?
— Елизабет, ти много добре знаеш, че Сабрина трябва да има сериозна причина, за да напусне дома си…
Той извади лист намачкана хартия от джоба на халата си и го развя пред очите на внучката си, която все се опитваше да обича и да закриля, но тя все не искаше неговата помощ. Страхът отново го обзе.
— Колкото до писмото, което ми е оставила, то нищо не ми говори. Проклятие! Какво е искала да ми каже?! Пише, че не може да остане повече тук и трябва незабавно да замине при леля си Баресфорд в Лондон…
Спомни си за кобилата на Сабрина, която се беше завърнала предишния ден в имението — единият й крак бе целият в рани, а другият — счупен, едва се движеше. Споменът вледени кръвта му.
— Не ми казвай, че е имала депресия или каквато и да е друга глупост, Елизабет! Искам истината! Не искам лъжи!
Елизабет се беше изправила до графа, слаба и безпомощна, и пристъпваше нервно от крак на крак. Какво да каже на бедния старец, който все още беше пълноправен господар и дори не й позволяваше да седне в негово присъствие? Как й се искаше той да страда. Беше си го заслужил. Още от деня, в който Сабрина се роди, той непрекъснато я обиждаше и унижаваше.