Тревор отговори бавно и спокойно, опитвайки се да придаде нотка на съжаление в гласа си:
— Така смятам, сър. Може би се е разкаяла. Може би е съжалила, че е изрекла всичко това. Ваше благородие, тя трябваше да разбере, че като джентълмен аз никога не бих казал и дума за това, което се случи. Колкото до Елизабет, уверен съм, че тя вече е простила на сестра си. Нали така, мила?
Той отново вкопчи пръсти в ръката на съпругата си и тя бързо отговори:
— Разбира се, че е така. Тревор е прав, дядо. Сабрина знае, че много я обичам и винаги съм готова да й простя. В крайна сметка, тя е неомъжена и може да си остане стара мома. Това, че е искала моето място и моя съпруг, е нещо, което аз вече съм забравила, въпреки че обидата остави дълбока рана в душата ми.
— Оставила е дълбока рана? Вярвам ти. Вярвам на всяка дума, изречена от теб, Елизабет. Винаги съм смятал, че ти си внучката, с която мога да се гордея.
Елизабет изпъна рамене — беше видимо доволна. Графът я погледна, чудейки се как може да повярва на думите му, след като бяха казани с толкова много сарказъм, но очевидно тя не го беше доловила. Той завъртя стола си и се загледа през прозореца.
Снежната буря вилнееше. Едва ли Сабрина бе стигнала до Борамууд, за да се качи на дилижанса до Лондон. Нито един от петдесетте човека, които беше изпратил да я търсят, не откриха следи. Душата му се късаше от болка. Не се беше чувствал така, откакто беше починала Камила. Сабрина много приличаше на нея — очите й бяха тъмносини, почти виолетови, също като нейните; тъмночервената й коса приличаше на искрящ ореол от къдрици; беше добра, сърдечна и открита. Графът се усмихна за миг. Спомни си, че Сабрина се гордееше с косата си и казваше, че е същата като на кралицата от „Сън в лятна нощ“. Когато беше на единадесет години, Сабрина се беше разболяла и имаше силна треска. Тогава трябваше да й отрежат косата. Беше й обещал, че тя отново ще порасне и ще бъде още по-красива. Това беше доста основателна причина за нея да оздравее. Почти веднага състоянието й започна да се подобрява, и то само заради тази нейна суетност и любов към косата й.
Дори и за миг не би се усъмнил в думите или постъпките на Сабрина. Чувството й за чест и доблест беше неподкупно — по това приличаше на него. Затова сега беше бесен, а яростта не му даваше мира. Сабрина може и да не е вече между живите. Защо Елизабет и Тревор я предадоха? Какво се беше случило всъщност? Защо Сабрина беше избягала от дома си? Тези въпроси направо го подлудяваха. Разбира се, съществуваше и друга възможност — Тревор да е устроил капан на Сабрина в залата с портретите, а след това да се е опитал да я съблазни. Графът погледна крадешком към своя наследник. Да, напълно възможно беше, иначе как щяха да съчинят тази история?!
Изведнъж се почувства страшно уморен, а така му се искаше да може да скочи от стола и да повали Тревор на пода. Какво ли не би дал само да можеше да го разобличи, но нямаше никакви доказателства…
Какво точно се беше случило?! То явно бе изплашило Сабрина до смърт, щом тя не дойде да потърси неговата помощ. Винаги постъпваше именно така — от малка споделяше всичките си проблеми с него, още преди родителите й да починат.
Без дори да се обърне към внучката и наследника си, графът се изкашля и каза студено:
— Изпрати Джесперсън при мен. Ако научите нещо за Сабрина, незабавно ми съобщете.
Те тръгнаха към вратата. Не можеше да понесе присъствието им нито миг повече. Не можеше да изтърпи това раболепие. Бяха застанали толкова близо един до друг, че изглеждаха като едно цяло.
— Щом науча нещо, веднага ще дойда, Ваше благородие — отвърна Тревор.
Графът ги проследи с поглед. Тревор бе хванал Елизабет за ръка, но като че ли прекалено силно стискаше пръстите й и й причиняваше болка…
Глава 7
Веднага след като затвориха вратата на библиотеката, Тревор се нахвърли върху съпругата си:
— Не си ли на двадесет и три години, мила?
Елизабет кимна учудено. Гласът му беше мек и кадифен. Това още повече я озадачи. Той продължи тихо:
— А Сабрина е само на осемнадесет, нали? Твоят провал ме учудва! Имала си на разположение цели пет години, мила, за да спечелиш благоволението на този стар джентълмен, преди да влезеш в обществото. Пълен провал от твоя страна!
Елизабет гледаше красивата дърворезба на стълбището и тихо добави:
— Сега вече е без значение — нея я няма. Отиде си. Най-накрая. Може би завинаги…
— И ти вярваш, че е така? Не, ти знаеш, че тя повече не се нуждае от каквито и да било грижи! Ето на това се надяваш!