Елизабет прехапа устни.
— Ако не беше такава глупачка, непрекъснато хленчеща за помощ, ако просто си беше премълчала, нямаше да е сега там, където е. Можеш ли да си представиш, че тя очакваше да се откажа от теб и да те отхвърля завинаги?
— Хайде, Елизабет, бъди откровена, признай си, че винаги си мразела Сабрина. Ако ти беше по-различна, ако беше на нейно място, щеше ли да премълчиш? Да не те познавах достатъчно, щях да помисля, че сърцето ти се къса от мъка, докато говореше, че тя сигурно вече е мъртва. Тя и без това доказа що за човек е — една малка долна пачавра. Това не те ли кара да бъдеш доволна от себе си?
Елизабет се обърна към него и се вгледа в лицето му — красиво лице. Но тя видя и презрението, и подигравателната му усмивка.
— И двамата знаем, че това не е истината. Кажи ми, Тревор, щеше ли да продължиш да я преследваш, докато най-накрая я изнасилиш? Как ли щеше да се чувстваш, след като я изнасилиш, след като получиш онова, което искаш от нея?
— Дори и тогава аз пак щях да бъда твой съпруг, но само за известно време. Ти много добре знаеш, че единственото, което искам от теб е лоялност и подчинение. Не желая да ме разпитваш и да бъдеш подозрителна спрямо мен!
— Аз мога да бъда лоялна, но не и ти. Хайде, Тревор, кажи ми истината — щеше ли да продължиш да я преследваш, докато я изнасилиш?
Тревор се засмя, а после се разсмя с глас.
— Истината е странно нещо, Елизабет. Ти мразиш сестра си, но й вярваш. Защо не вярваш и на мен, Елизабет? Аз съм твоят съпруг, аз ще бъда баща на децата ти и аз ще бъда до теб, когато легнеш да умираш, разбираш ли?!
За миг Елизабет се видя на смъртния одър, а той се бе втренчил в нея, очаквайки я да издъхне.
— Добре, хайде да спрем. Забрави думите ми, забрави всичко.
— Много добре! Ще забравя. Искам да бъдеш лоялна спрямо мен, дори и когато сме сами, Елизабет. От днес нататък ще бъде така. Никакви подозрения и недоверие! Само подчинение и съгласие! Искам винаги да си изправена мълчаливо до мен, съгласна с всичко!
— Виж, Тревор, реших да бъда лоялна към теб, защото това е и в мой интерес, но като бъдеща графиня на Монмаут не мога да ти позволя да петниш името Евърслей!
Тревор погледна насмешливо съпругата си. За него тя бе само една студена жена, която едва ли някой мъж би могъл да накара да крещи от възбуда. Той самият бе прекрасен любовник, но тя не обичаше да я докосва, нито пък да прави любов с него. Веднага след първата брачна нощ той престана да бъде нежен с нея и умишлено потискаше желанието си за близост. Тя не се обиди, нито се оплака. Това беше началото. Неговото време още не беше настъпило, но когато дойде, той ще й покаже кой е господарят. Засега просто му беше забавно да я наблюдава как се заблуждава, че тя го контролира. Елизабет дори не подозираше, че именно закрилата на стария граф я спасява за момента, а не някакви си празни приказки. Но щом старецът умре, той ще бъде свободен да прави каквото си поиска.
„Няма да му позволи да петни името Евърслей.“ Дори само заради тези думи заслужава да бъде наказана.
Тревор се усмихна, опитвайки се да изглежда загрижен, и каза нежно:
— Мила моя съпруго, мъжете понякога са слаби. Нали и баща ти е бил такъв? Нали е преследвал всяка жена, която му е отказвала? Не, няма нужда да ми отговаряш. Ти сигурно не знаеш. Или пък е добре скроена лъжа от собствения ми баща. Не се тревожи! Нали знаеш, че те обичам и те желая повече от която и да жена на света? А колкото до Сабрина, тя не струва и пукната пара пред теб, просто се опита да предизвика мъжкото ми достойнство. Само си помисли колко много си спечелила ти от този случай — мисля, че си ми длъжница, трябва да ми бъдеш благодарна, че тя си отиде…
Елизабет не каза нищо, дори не го слушаше. Вярно беше, че нейният баща не е бил светец, но не е бил и като Тревор. А тя бе омъжена за него. Само мисълта за това я накара да изтръпне. Не, тя ще се опита да го промени, ще го напътства, за да стане друг човек, от когото няма да се срамува за в бъдеще. Елизабет погледна към големия смарагд на брачната си халка, която все още беше на третия й пръст — трябваше да се гордее с него, защото бе именно онова нещо, за което толкова дълго бе мечтала. Напоследък си мислеше, че никога няма да има такъв пръстен, затова все още й беше чужд, толкова чужд, колкото предложението на стария граф преди два месеца…
Тогава беше повикана в библиотеката. Графът сложи пръстена на ръката й и каза:
— Ти ще се омъжваш, Елизабет. Смарагдът на Евърслей е вече твой. Надявам се да харесаш младоженеца, защото той е бъдещият граф на Монмаут.
Елизабет остана толкова озадачена и изненадана тогава, че едва беше успяла да продума: