— За моя братовчед ли, сър? Тревор?
— Разбира се, момичето ми. Желаех друг наследник, но господ не ме възнагради с мъжка рожба. Затова ще е Тревор. Поне не е чужд човек, а от семейството.
Но за Елизабет Тревор Евърслей беше чужд. Беше го виждала само веднъж, когато посети дома им след завръщането си от Италия. Ето че сега тя трябваше да се омъжи за него. Елизабет преглътна и попита дядо си:
— Той тук ли ще дойде, дядо?
— Разбира се, как иначе ще се венчаеш за него.
Дядо й изглежда не очакваше никакъв отговор от нея, защото точно тогава махна с ръка и посочи отсрещния стол.
— Седни, ще ти обясня всичко подробно. Както знаеш, Елизабет, Тревор е внук на по-малкия ми брат. Ти едва ли помниш баща му Винсент, защото той очерни и опетни името Евърслей и избяга на континента с една блудница. Няма да ти пълня ушите с излишни неща, нито ще ти разказвам за безотговорното поведение на майка му в Италия. Единственото положително нещо от цялата история е, че раждането на Тревор е законно, защото Винсент се беше оженил за нея. Стига ми това, че преди три месеца тя се зарази от шарка и почина в много окаяно и жалко състояние. Точно тогава братовчед ти ми писа. Нямам намерение да се съобразявам с живота на неговите предшественици. Все пак той е моят наследник и бъдещият граф на Монмаут. Аз остарявам, Елизабет. Желанието ми е Тревор Евърслей да дойде тук, в нашето имение, за да може да разбере какво се изисква от него за в бъдеще като граф. Ти сигурно знаеш, че аз съм в правото си да дарявам богатството на Евърслей. Казах на Тревор, че ще наследи всичко, ако се съгласи да се ожени за теб. Неговият отговор, разбира се, беше разумен. Той пожела да живее с теб тук. Поне до смъртта ми…
— Но аз дори не мога да си спомня дали моят братовчед Тревор дори и малко ме харесва, дядо?
— Изминаха цели пет години, откакто вие се видяхте. Сега той е почти на двадесет и осем години, напълно възмъжал, а ти, длъжен съм да отбележа, с всяко отминаващо лято няма да ставаш по-млада. Не искам никакви лигавщини, Елизабет! Уверявам те, че той ще се отнася добре с теб.
— Да, дядо — Елизабет кимна послушно с глава.
— Той пристига следващата седмица. Имената ви за встъпване в брак ще бъдат прочетени в църквата тогава.
След тези думи графът се обърна настрани, като че ли тя изобщо не беше в стаята, и каза:
— Сега можеш да си вървиш, Елизабет, за да обмислиш съдбата си. Изпрати Сабрина при мен.
Елизабет като че ли се понесе във въздуха, но успя да се овладее и да си наложи да върви бавно и спокойно. Усмивката й беше огряла цялото лице. Един от прислужниците я видя и се втренчи в нея. Тя пропъди всички лоши помисли за бъдещия си съпруг, защото много по-важно за нея бе самото омъжване, така щеше да стане бъдещата графиня на Монмаут, а това бе от особено значение за нея.
През последните години се беше отказала от мисълта, че някой джентълмен би я поискал за жена, без да гледа към привлекателното й наследство. Когато беше в Лондон при леля си Баресфорд, двама джентълмени поискаха ръката й, но очевидно само защото се нуждаеха от пари. А сега? Още няколко дни и завинаги ще се освободи от злобните и хапливи одумвания, че ще си остане вечната стара мома и ще спрат да я сравняват със сестра й Сабрина, което никога не й беше по-вкуса. Е, не беше за пренебрегване и фактът, че тя ще е бъдещата графиня на Монмаут, и то веднага след като старецът умре. Само мисълта за това я караше още повече да се гордее със себе си, а бледите й очи да блестят от задоволство.
Елизабет почувства нежните пръсти на Тревор, който галеше раменете й и му се усмихна. Чудеше се дали по-малката й сестра беше мъртва.
— Страхувам се за Сабрина — каза Елизабет достатъчно силно, за да спре ръката му, която бавно се плъзгаше по рамото й и се спускаше към гърдите.
Тревор рязко се отдръпна, обърна се с гръб и промълви:
— Аз също, въпреки че ми се искаше да не се беше случило по този начин. Наистина жалко, много жалко.
Брадичката й леко потрепера.
— Може би си е намерила подслон. Тя е красива… Жизнена… Всеки би могъл да й помогне… Не мислиш ли? Виждала съм много джентълмени да пълзят в краката й, а тя само им се присмиваше и ги предизвикваше.
— Значи ти искаш твоята малка сестричка да се прибере вкъщи при семейството си, така ли? Разбира се, ти би дала всичко само и само да я върнеш обратно, нали? А може би съвсем скоро тя ще се върне. Това ще ми хареса. Ще се опитам да й угодя много повече, отколкото ти би могла. Как мислиш, ще успея ли, Елизабет?
Елизабет се разтрепери. Той отново бе победил. Гласът й стана тих, но зъл:
— Ако тя наистина се върне, ако само посмее да се върне, уверявам те, Тревор, че няма да е за дълго!