Филип махна шалчето си, хвърли го на канапето и се отпусна в креслото до леглото на Сабрина. Купата със супа беше в ръцете му — не изглежда многообещаващо, помисли си той. Не можеше да прецени в какво точно беше сбъркал, но явно имаше нещо. Чудеше се дали въобще ще може да се нахрани с нея, но трябваше поне да опита.
Поднесе лъжицата към устата си. Ядеше, без да мисли, и изяде всичко. После остави празната купа на пода, облегна се назад и затвори очи. Колко ли щеше да мине, докато Чарлз започне да се безпокои за него? Дали щеше да изпрати хора да го търсят? После се засмя — въпросите му бяха глупави и безсмислени. По-скоро сега се шегуваха и нищеха клюки по негов адрес, вместо да се загрижат за него. Сигурно един след друг се изреждаха да го одумват в Морленд, полегнали около огъня. Може би обсъждаха връзките му в Йоркшир или говореха за някоя хубава прислужница. Колко жалко, че не можеше да бъде при тях и да участва в шегите им, помисли си отново Филип и се вгледа в Сабрина. Сънят й беше неспокоен. Хвърляше се ту на едната, ту на другата страна. Косата й беше разпиляна, но суха. Той се надигна и се надвеси над нея, поглади я и се опита да я пооправи.
Мислеше за семейството й. Сабрина говореше тихо. Езикът й беше изискан. Нямаше йоркширски диалект. Сигурно е имала лоша мащеха и слабохарактерен баща, който често отсъства от дома. Не можеше да си обясни как момиче като нея ще тръгне само в снежната буря през гората.
— Е, скъпа моя — говореше той на спящото момиче, — ще трябва да открия дали пък нямаш белег по рождение, и то много скоро. Готов съм да вляза в мислите ти…
Филип сложи ръка на челото й и изтръпна — кожата й беше суха и гореща. Треската, от която толкова много се страхуваше, беше започнала. Изведнъж момичето отвори очи, но изглежда нищо не виждаше, и започна да се бори със завивките. Погледът й бе насочен право към него, но не го забелязваше.
— Не, не можеш! Нямаш право! Дядо! Не! Бедният Диабло! Не!
Филип я хвана за раменете и я натисна назад. Сабрина продължаваше да се съпротивлява, но после силите я напуснаха. Тя го погледна отново, но все още не го виждаше.
— Сабрина, чуваш ли ме? Всичко е наред! Ще се оправиш! Имаш треска, но ще се оправиш. Кълна ти се!
Тя се успокои, притихна и затвори очи. Филип я пусна да си легне, но точно тогава тя извади ръцете си от завивките и започна да го удря в гърдите крещейки:
— Копеле такова, пусни ме, чуваш ли! Пусни ме!
Какво беше това? Дали не виждаше отново онзи Тревор? Сабрина се разплака. Сълзите потекоха по страните и. Филип я привлече към себе си, прегърна я и тихо й заговори:
— Всичко ще бъде наред, Сабрина! Повярвай ми! Няма да позволя на никого да те нарани отново! Кълна се! Сега си почивай, за да можеш да се възстановиш. Пък щом се оправиш, можеш да ме удряш колкото си искаш.
Момичето отново се успокои и Филип помисли, че ще заспи. В този момент обаче тя рязко се дръпна назад, за да може да се освободи от прегръдката му, втренчи поглед в него и се развика:
— Толкова е горещо тук. Защо е толкова горещо? Не ми харесва това! Не чувстваш ли? Дори си запалил камината! Защо?!
Филип реши, че това е от треската. Точно така беше изгарял от температура и Лусиус.
— Ще се опитам да те поразхладя малко, но ти не мисли за горещината, чу ли?
Даде й малко вода. Сабрина се опита да преглътне бързо, но се задави от кашлица. Дишаше все още трудно. След малко кашлицата утихна, тя се успокои, легна назад и се втренчи във Филип — по всичко личеше, че не го вижда.
— Моля те, Мери, опитвах се да не мисля за горещината, но не стана. Моля те, отвори прозореца! Толкова е горещо тук… прекалено горещо…
Сега вече знаеше, че умира. Много пъти се беше чудила как ли точно ще стане, но никога не си беше и помисляла дори, че ще гори жива. Колко странно! Горещината бавно и мъчително я унищожаваше отвътре. Чуваше някакъв глас, мъжки глас, много тих и далечен, но знаеше, че е на Филип. Кой беше този Филип? Някъде дълбоко в душата си знаеше кой е Филип, но не можеше да си спомни.
— Лежи спокойно, Сабрина! Болката ще намалее. Горещината ще премине.
Дали беше възможно това? Та нали тя умираше точно от този огън, който я изгаряше отвътре? Изведнъж усети на лицето си студена и мокра хавлиена кърпа. Този път мъжкият глас се чуваше много по-ясно.
— Не, не, не се съпротивлявай! Само изтърпи малко. Не ти ли е по-добре?
Трябваше да помисли малко, преди да му отговори. После изведнъж почувства хладния въздух, — като че ли идваше от мократа кърпа. Изви гърба си и се надигна. Искаше й се този въздух да бъде много повече, за да може да загаси огъня в цялото й тяло, но тогава усети ръцете му на кръста си. Филип се опита да я обърне. Тя се съпротивляваше. Най-сетне успя. Започна да я разтрива с мократа кърпа по гърба и краката. Горещината постепенно намаля.