Когато по-късно сложи ръка на челото й, Филип се усмихна доволен — усилията му не бяха напразни. Треската почти беше преминала. Сабрина като че ли дори му се усмихна малко преди да затвори очи и да се унесе в спокоен сън.
Сега вече можеше да си почине. Той свали дрехите си, издърпа едно от одеялата, което беше на леглото, простря го на креслото до камината и се отпусна.
Отвън вятърът продължаваше да вие и да засипва прозорците със сняг. Странно, но точно този звук сега му действаше успокояващо и отпускащо. Не се страхуваше, че Сабрина може да се събуди през нощта, защото обикновено спеше леко. Стана му навик още от времето, когато беше в Пенсилвания — дълбокият сън там често костваше нечий живот. Французите бяха изпратили войници, преоблечени като просяци, за да се доберат до английските лагери и да унищожат колкото се може повече противници. Обикновено се движеха много тихо на малки групи. Още помнеше ужасното задушаващо хъркане на неговия сержант, когато му прерязаха гърлото. Той беше най-добрият му приятел. Познаваше го още от Девъншир. Филип успя да залови убиеца и да го удуши със собствените си ръце, но за съжаление твърде късно — сержантът беше вече мъртъв. Отново почувства ярост, задето не беше успял да му помогне. Спомни си как стоеше безпомощен до него, докато той издъхваше.
Сега беше уморен до смърт, но тя бе все още жива. Протегна се, за да загаси свещта. Погледна за миг ръцете си — бяха нежни, с прилично оформени нокти, на истински джентълмен, на човек, който няма нищо общо с кръвопролитията и жестоките битки в Пенсилвания…
Загаси свещта, въздъхна дълбоко и се отпусна в креслото. Колко странно, че това болно момиче беше съживило всички онези ужасни спомени, които той отдавна смяташе за завинаги погребани в паметта му…
Глава 8
Мис Тереза Елиът се намръщи и се загледа в чашата с шампанско. Стрелна скришом госта си и разбра, че той няма да й обърне внимание.
— Наистина, Чарлз, ти би трябвало да знаеш къде е приятелят ти! Нали каза, че сам си обяснил на Филип накъде да язди, за да стигне до Морленд, но него го няма. Искам да ми го доведеш веднага! Трябва да направиш нещо, и то още сега!
— Наистина му показах пътя и той трябваше да е пристигнал досега.
— Не се ли тревожиш за Филип? В края на краищата, тази снежна буря вилнее навсякъде, Филип може да е ранен или да лежи безпомощен на студа. Очаквам да предприемеш нещо, и то още сега, Чарлз!
Чарлз погледна красивото лице на мис Елиът и за пореден път си помисли, че където и да е Филип сега, със сигурност се чувства много добре далеч от Тереза, въпреки че, когато бяха в Лондон, тя му харесваше. Тук, в Морленд, направо го подлудяваше. Разбира се, признаваше си, че е впечатлен от нейната способност да прикрива любопитството си и да не си пъха носа навсякъде, но сега нещата стояха по друг начин. Филип го нямаше и тя едва се сдържаше. Проклет да е, точно сега ли трябваше да се случи?!
— Ти като че ли пукната пара не даваш за Филип, а той сигурно умира някъде в тази ужасна снежна виелица?! Ужасно! — въздъхна Тереза и остави чашата с шампанско.
Чарлз се надяваше да не падне и да не се счупи, защото беше една от любимите на майка му.
— А чантата на Филип е тук, нали? Какво прави слугата тук, когато господарят сигурно умира някъде в снежната гора, а? Защо е пристигнал преди него? За да се приюти на топло до огъня, без да се погрижи за стопанина си, нали? Мисля, че няма да е лошо да го поразпитаме малко, а ако не желае да говори, ще го принудим!
Чашата на търпението преля. Чарлз беше с много добри и изискани маниери, но повече не издържаше. Имаше три сестри и винаги знаеше как да се държи така, че да не ги обиди или разочарова, но вече не издържаше. Бавно се обърна и започна да говори с най-сладникавия си тон, който за приятелите му означаваше, че наближава опасност:
— Започвам да вярвам, Тереза, че шампанското ти дойде твърде много. Съвсем ти е взело ума! Разбира се, че говорих с Дамблър. И той е много загрижен и разтревожен. Няма никаква представа къде може да е Филип.
Най-лошото обаче беше, че Тереза изобщо не си падаше по иронията. Тя само махна с красивата си ръчичка, която никога през живота си не се беше трудила и каза:
— Слугата очевидно лъже. Той е мързелив и прекрасно знае, че когато господарят му не е тук, не го очакват никакви задължения. Дори и за миг не бих повярвала, че Филип ще го изпрати напред с багажа, за да остане сам и да се наслаждава на природата. Това е абсурд! Та сега е зима! А и тук не е нито Лондон, нито Бат. Няма какво толкова да гледа, освен сняг. Чарлз, съгласи се с мен! Трябва да говориш с него отново, Чарлз, трябва да го разпиташ по-подробно този път!