Чарлз се чудеше какво да направи — дали да излезе от стаята, или да продължи словесния двубой. Тогава кимна на сервитьора да напълни отново чашата на мис Елиът и се усмихна — точно това му трябваше — да я понапие. Само така би могъл да й затвори устата, а после ще се опита да я накара да си легне.
Дамблър му беше казал, че виконтът е пожелал да язди до Йоркшир, но в това нямаше нищо странно. Чарлз познаваше Филип още от Итън, винаги беше постъпвал своенравно. Сега обаче случаят бе по-различен. Един господ знаеше къде лежи в снега — замръзнал и вледенен до смърт. От друга страна, Филип не беше от мъжете, които се предават лесно, освен ако не го е пожелал сам. Чарлз усети пръстите на Тереза да се вкопчват в ръкава на палтото му, специално изработено от „Готие“ в Париж.
— Ти си мъж, Чарлз, затова и не обръщаш внимание на думите ми, но аз наистина се чувствам ужасно. Ужасно! Ще ми обещаеш ли нещо? Моля те, изпрати няколко човека да потърсят Филип утре сутринта!
Чарлз внимателно освободи ръкава си — острите й нокти бяха оставили малки вдлъбнатинки по меката кожа. Дали ще трябва да го носи на ремонт? Започна да го приглажда. После се обърна към Тереза:
— Тереза, докато тази виелица продължава, никой не може да излезе навън. Когото и да изпратя, той също може да се изгуби. Достатъчно е да се отдалечи на един фут от оградата и няма да знаем какво ще стане с него. Трябва да изчакаме известно време и ако Филип не се появи, тогава ще тръгнем да го търсим.
Докато говореше, Чарлз съзерцаваше прекрасната й шия — толкова бяла! Въздъхна, изкашля се и продължи с онзи примирен тон, с който винаги печелеше благоразположение:
— Успокой се, засега не можем да направим нищо. Искаш ли да поиграем малко на карти? Или предпочиташ да потанцуваме?
Тереза вече беше преполовила бутилката шампанско от прекрасните запаси на баща му. Чарлз леко се усмихна. Всъщност ако трябваше да каже истината, той много повече се притесняваше за Филип, въпреки че не беше изключено приятелят му да е отседнал в някой хан или нечия вила. Нищо чудно, ако сега Филип беше на топло и флиртуваше с някое красиво момиче. Откакто се беше върнал от Пенсилвания, той все още лекуваше старата си рана на рамото от битката край Сюдад Родриго. Понякога се чувстваше доста изнервен и гледаше на всяка цена да избягва трудностите. Така че напълно възможно бе да се е подслонил някъде.
Чарлз погледна към Тереза — чашата й отново беше празна. Какво трябваше да направи? Да й каже? Или да остави за по-късно?
— Не забравяй, Тереза, че Филип е бил войник. Ако виелицата го е застигнала някъде по път, той е достатъчно разумен, за да се откаже да продължи към Морленд. Убеден съм, че е успял да си намери подслон. Всъщност сигурен съм, че няма да изневери на добрите си маниери и ще изпрати някакво съобщение. Лошото е, че понякога природата успява да пречупи характера и на най-възпитания човек — въздъхна Чарлз и реши да продължи, тъй като не беше казал всичко, което смяташе за необходимо: — Трябва да знаеш, че където и да е сега Филип, сигурен съм, че ужасно му липсваш.
Да, това трябваше да й каже. Колко гениален можеше да бъде, когато реши, помисли Чарлз и се усмихна. Беше сигурен, че думите му са попаднали точно в целта. Господи, дано само не забрави да спомене името на приятеля си във вечерната молитва…
— Наистина ли мислиш така, Чарлз? Да не би да вярваш, че той в момента хленчи за мен, че е …
Точно тогава се появи Едгар Плъмър и спаси Чарлз от неизбежния отговор. Едгар беше доста забавен, но не само за него, а и за сестра му Маргарет. Беше много по-възрастен, но привлекателен мъж. Плъмър харесваше Чарлз, а ето че сега го избави и от трудното положение. Той се приближи до Тереза, взе ръката й в своята и каза:
— Разрешете на стария човек да каже колко сте прекрасна тази вечер, мис Елиът. Ще бъдете ли така любезна да ни посвирите на пианото?
Три пъти поред Тереза отказваше да свири, но сигурно постъпи така от скромност. Когато мистър Плъмър я помоли, тя не можа да откаже и се остави той да я съпроводи до пианото, което се намираше в другия край на гостната.
— Господи, Чарли, ето сега Тереза ни хвана като в капан. Тя пак ще ни свири онези свои отегчителни френски балади. Сигурен съм, че ще ги посвети на бедния Филип.
Чарлз се разсмя и отговори:
— Не говори така, Маргарет! Може да ни чуе!
Чарлз отведе сестра си до любимото й канапе, покрито с червен брокат, специално направено по поръчка на родителите им в началото на миналия век.