Маргарет стоеше ужасена — никога не си беше и помисляла дори, че може да се случи такова нещо.
— Разкажи ми и останалото, Чарлз!
— Не е необходимо да ти казвам, че аз последвах Филип до къщата на Роджър Травърс. Той беше заминал. С целия си багаж. Спомням си, че икономката, една дребна свадлива жена, даде на Филип бележка от Роджър, в която той му беше написал, че заминава за континента на дълго пътуване. Както знаеш, Маргарет, скандал нямаше. Колкото до Илейн, вероятно тя се е освободила от детето. Според мен начинът не е бил от най-сполучливите, защото тя така и не можа да роди наследник на Бъфорд. Филип замина веднага за Пенсилвания. Илейн беше тази, която публикува отмяната на женитбата им в „Газет“. През юни тя се омъжи за Бъфорд. Останалото вече го знаеш, мила моя Маргарет.
— Кучка! Господи, трябваше да я предизвикам на дуел!
Чарлз взе ръката на сестра си и се усмихна:
— Най-странното е, че Илейн мрази Филип. Тя самата знае, че той никога не би казал и дума за това, което се случи, но явно не може да остане безучастна. Знам, че разправя какви ли не измислици за него, но това няма значение. Вярвам, че ще запазиш тайната, Маргарет, защото, ако Филип разбере, че знаеш, ще ми извие врата.
— И заради Илейн ли не се е оженил досега?
Чарлз замълча. Погледът му беше насочен към Тереза, която продължаваше да свири, чаровно усмихната.
— Понякога такива премеждия изцяло променят живота на човек, огорчават го, карат го да мрази и ненавижда жените, но това не се отнася за Филип. Той умее да приема жестокостите на съдбата и не би позволил безотговорното поведение на Илейн да промени отношението му към жените изцяло. Надявам се, че е така.
— Тогава защо не се е оженил?
— Аз също не съм женен, Маргарет, а и двамата сме на една и съща възраст. Двадесет и шест години. Господи, дай ни време, та ние тъкмо сега съзряваме като мъже, както Роан Карингтън казва.
— И какво още казва Роан Карингтън?
— Че жените съзряват по-рано от мъжете. Те или трябва да изчакат момчетата да пораснат, или да се хвърлят смело към по-възрастните.
— Да, това обяснява нещата — каза Маргарет и сбута закачливо брат си. — Но все някога трябва да се ожените, нали, Чарли?
— Аз си мисля, че ще остана ерген, Маргарет. Колкото до Филип, мога само да кажа, че той е много грижовен мъж. Времето ще покаже.
— А аз съм много щастлива. Бракът е хубаво нещо. Никога не съм си и представяла дори, че толкова много неща са ми липсвали досега — животът е съвсем различен, когато има някой, който да се грижи за теб и да желае да те направи щастлив. Казвам ти тези неща, защото искам да знаеш какво точно е бракът. Размисли, Чарли! Струва си да размислиш!
— Ще помисля. Обещай ми, че няма да дразниш Филип. Не трябва дори да намекваш за това, което съм ти казал.
— Можеш да ми имаш доверие, Чарли! Обещавам ти да си мълча.
Точно тогава вниманието на Чарлз беше привлечено от гласа на мис Елиът.
— Не, нямам никакво желание да играя вист — чу я той да казва на графиня Мобрей. — Виконт Деренкорт винаги ми е партньор и аз ще играя чак когато дойде той.
— Всъщност лейди Мобрей има късмет. Тереза е цяло бедствие, щом стане въпрос за вист. Веднъж имах нещастието да бъда неин партньор. Тя ме издаде, че имам асо спатия. Едва не й извих врата. Спомням си, че Филип само ни гледаше и се смееше — обади се Чарлз.
— Тя е поредната Ледена девица, нали? — попита Маргарет тихо, потупа брат си по ръката и тръгна към масата, за да партнира на графинята в играта на карти.
Глава 10
— Моля те, запали огъня! Много е студено!
Филип придърпа Сабрина по-близо до себе си. Усещаше тежкото й накъсано дишане във врата си, дори можеше да каже, че усеща болката й при всяко вдишване и издишване. Косата й се беше разплела. Беше се постарал да я прибере. Филип приглади къдриците. Момичето се беше сгушило и продължаваше да се приближава до него, за да търси топлина. Ръцете й бяха вкопчени в ризата му, краката й бяха силно притиснати до неговите. Филип изпитваше странно влечение към нея. Същото чувство се беше появило още когато сваляше дрехите й, за да я изтърка с хавлията, но това нямаше значение сега и той отново пропъди тези мисли от главата си. Трябва да се контролира! Спомняше си за Лусиус и се опитваше да действа така и със Сабрина — стараеше се да отнеме температурата й. Само че Сабрина беше много по-малка от Лусиус. Нежно допря устни до челото й. Нямаше никакво желание да тръгва за Лондон за коледните празници, но сега знаеше, че ако не беше тръгнал, нямаше да я срещне и тя сигурно щеше да умре, а той не искаше това. Повече от всичко искаше тя да се усмихва, да вижда живот в тези невероятни виолетови очи, да я чува да говори. Не искаше да споделя важни неща, а просто да казва всичко, което си мисли. Нищо друго нямаше значение, само тя да бъде добре. Той се наведе и отново я целуна. Не, повече никога нямаше да се оплаква. Никога не беше вярвал в съществуването на външни сили, които променят изцяло живота на човек, запращайки го в съвсем неочаквана посока. Да, винаги си беше казвал, че човек сам е господар на съдбата си. Сега обаче осъзна, че е грешил. Съдбата го беше насочила към мястото, където лежеше Сабрина и той прие отговорността да се грижи за нея. Чудеше се колко много ще се промени животът му занапред…