Събуди се на сутринта целият облян в пот. Беше се схванал. Едва не извика от болка, когато реши да се облегне на рамото си, но веднага забрави изтръпналата си ръка, тъй като видя, че Сабрина също се е изпотила. Идваше му да вика от радост. Треската й почти беше преминала.
— Можеш да се потиш колкото си искаш, скъпа — каза той и я целуна по челото.
Бавно се измъкна от леглото. Сабрина се търкулна на неговото място, без да се събуди. Той застана тихо до нея и се заслуша в дишането й — беше по-спокойно и тихо.
— Този път победата е моя!
Думите му бяха единственият звук в тихата стая. Филип постоя още малко, наблюдавайки равномерното й дишане. Почувства се по-щастлив от всякога — чувство, което доста отдавна не беше изпитвал. Всъщност така се беше чувствал, когато Сузана и Роан го посетиха в имението Динуити и му предложиха това пътуване. Да, сега можеше да каже, че е изключително доволен от себе си.
В стаята стана студено. Филип запали камината, но непрекъснато следеше Сабрина с поглед, за да е сигурен, че все още диша.
Докато момичето спеше, виконт Деренкорт стопли вода, за да изпере дрехите си в кухнята. Най-напред реши да се изкъпе. После погледна отчаяно купчината с мръсни дрехи, но за съжаление нямаше друг избор. Без да мисли повече, ги сложи във водата и затърка усилено. Ако можеше да го види отнякъде сега Дъмблър, сигурно щеше да се посмее от сърце.
Когато свърши, реши да простре дрехите по облегалките на столовете, които бяха наредени около голямата дървена маса. След това облече единствената си чиста риза, обу си бричове и се качи горе, за да види „пациентката“ си.
Момичето все още спеше, обърнато на една страна. Челото й беше студено, но халатът бе целият мокър от изпотяването. По дяволите, дори не беше и помислил за това. Леко я надигна, надявайки се, че няма да я събуди. Притесняваше се не само защото беше мъж, а най-вече защото не можеше да се стърпи да не я гледа и да не я докосва. Стараеше се ръцете му да бъдат колкото се може по-далеч от нея, стискаше зъби и се мъчеше да бъде разумен. А тя? Толкова красива! По страните й имаше руменина, косата й беше малко по-светла от Венериното хълмче. Искаше му се да го докосне, да докосне кожата й, тялото й… Не можеше да не погледне красивите й гърди — бяха невероятни… Не, не беше хубаво от негова страна! Загледа се в краката й — изваяни! Изведнъж се засмя сам на себе си, не успя да се сдържи и каза:
— Извини ме, скъпа, опитвам се да се въздържам. Прости ми; моля те! Не мога да устоя да не те гледам!
Момичето само простена насън, което в никакъв случай не беше отговор, но въпреки това влечението му си остана.
Филип я покри с бяла мъжка риза. Дрехата стигаше почти до бедрата й — изглеждаше много красива така. Помисли си, че ще му се наложи да изпере и двата халата, с които я беше облякъл още в началото, въпреки че се съмняваше дали кадифето ще може да се почисти. Погледна отново лицето й — беше спокойно. Това лице му беше познато — то бе най-скъпоценното за него. Нямаше никаква представа коя е тя — блудница, дяволска лъжкиня или светица. Когато за кратко разговаря с нея, му се стори, че е възпитана, умна, гласът й бе тих и нежен, но това нищо не доказваше. От собствен опит знаеше, че човек е способен на всичко, дори да заблуди най-близките си. Както стана с Илейн. Илейн. Не беше си спомнял за нея много отдавна. Всъщност спомняше си единствено когато се срещаха случайно на някое събиране на висшето общество в Лондон и тайно се надяваше да не е щастлива, защото си го заслужаваше.
Сабрина все още спеше. Храна! Трябваше да приготви нещо за ядене. Може би малко хляб. Поне два хляба, ако това, което приготви, можеше да се нарече хляб. Реши, че ще е по-добре да го опече във фурната. Чувстваше се много горд. Нямаше никакво значение, че беше поизгорял по краищата, все пак можеше да се яде. Какъв човек беше станал напоследък! Правеше толкова много неща, че винаги можеше да оцелее! Жалко за вида на хлябовете — приличаха на два сиво-кафяви камъка, точно такива работниците използваха, за да поправят старинната часовникова кула от времето на Елизабет до имението Динуити. Почти цяло лято им помагаше, докато най-сетне реши, че ще построи още една кула. Жалко, че все още не беше я започнал. Вероятно причината за това бе емоционалният шок, който преживя след всичко, което се случи в Шотландия с Роан и Сузана Карингтън. Не, сега не е време да си спомня онова чудновато преживяване. Може да го отложи за по-късно вечерта, когато ще бъде сам, ще си пийва бренди в кабинета, ще гледа огъня в камината и ще си мисли за неща, които само един мъж може да си представи.