Филип отчупи малко от изгорелия край на хляба. Не беше лошо на вкус. Спомни си за вкуса на ястията и хляба, които главният му готвач приготвяше — едва ли можеше да се сравни с него, но това сега нямаше значение. Все пак можеше да се яде.
Тя още спеше. Това никак не го тревожеше, защото именно сънят щеше да я излекува най-бързо. Филип внимателно зави хлябовете в две кърпи и ги остави на полицата в кухнята. След това сложи палтото си и отиде в конюшнята да нагледа Таша. Когато излезе навън, вятърът изведнъж се изви и го грабна в ледената си прегръдка. Сняг посипа цялото му лице. Единственото му успокоение беше, че никоя виелица не продължава дълго, поне в Англия. Огледа пътеката, която се извиваше покрай къщата. Приличаше на бяла панделка, завързана около нея.
Таша изцвили, щом го видя да влиза. Той я погали по главата и се засмя, тъй като тя го побутна по гърба.
— Да, знам, че ти е скучно и си отегчена до смърт, но сега не мога. Само още няколко дни трябва да изтърпиш, после ще можеш да препускаш — нежно каза Филип и погледна празната кофа. — Още няколко дни ще ядеш овес, а после ще имаш толкова много храна, че само ще пъшкаш.
Филип взе кофата, напълни я с овес и сено, гребна с друга кофа сняг, за да може да се разтопи и да има прясна вода за Таша. Беше му толкова весело, че чак запя на връщане към къщата. Снегът почти пълнеше ботушите му, но той само се усмихна и изтръска дрехите си. Господи, ако Сабрина не се събуди, ще вземе да почне да си говори сам или в най-лошия случай — с мебелите.
Почти беше приключил с ремонта на вратата, която трябваше да разбие, за да могат да влязат, когато дочу шум от горния етаж. Бързо захвърли бялата престилка и се втурна по стълбите нагоре, прескачайки стъпалата по две, по три. Сърцето му щеше да изскочи от напрежение.
Блъсна вратата и се закова на място. Сабрина се беше изправила до леглото, подпирайки се на завивките, за да не падне. Лицето й беше бледо, дишането отново затруднено, косата й бе разпиляна на раменете. Беше слаба и цялата в пот.
— Какво, по дяволите, правиш?
Тя се вгледа в него — лицето й стана още по-бледо.
— Не мога да се върна в леглото веднага.
— И защо не?
— Къде е тоалетната, знаеш ли?
— Зная, но бих предпочел да ме извикаш, преди да ставаш от леглото.
— Но аз дори не те познавам. Всъщност зная кой си. Ти си мъж. Не искам да ми помагаш, когато имам нужда да отида до тоалетна. Не е прилично. Много е унизително.
— Добре. Ела да те заведа. Когато станеш готова, просто ме повикай, за да те върна обратно в леглото. Сигурен съм, че силата ти е като на муха.
— Точно толкова ми трябва!
Когато Сабрина се върна в леглото, той й помогна да се завие и седна до нея. След това по навик сложи ръка на челото й.
— Край с треската. Никаква следа от нея. Вече си по-добре и не трябва, да ми създаваш грижи — ще си почиваш, ще лежиш спокойно, за да можеш да се възстановиш напълно, Сабрина.
— Ти знаеш името ми — възкликна учудена тя. Очите й странно блестяха.
На Филип много му се искаше да й каже, че знае още много неща за нея, например, че има белег по рождение на лявото бедро, но не посмя и само се усмихна.
— Да, дори знам как те наричат за по-кратко — Бри. Не помниш ли, че аз съм Филип? Нямам друго име, освен когато неприятелите ми ме наричат „копеле“.
— Спомням си. Къде сме?
Филип се усмихна и протегна ръка, за да приглади косата й и да сложи кичурите зад ухото й.
— Благодаря на господ, ти отново се връщаш към живота! Колкото до това къде сме, аз също нямам никаква представа. Тази част на Йоркшир ми е съвсем непозната. Не си ли спомняш какво ти бях казал? Аз те открих в гората, затрупана под снега. Преди това бях минал покрий тази вила и затова те донесох в нея. Тук сме вече два дни. Няма никакво значение къде точно се намираме — важното е, че е топло.
— А вие какво правехте в гората, господарю?
— Господарю?! Ти откъде разбра, че съм господар? Може да съм търговец или нещо друго.