Филип недоумяваше откъде беше разбрала. Дали не й беше казал вече, че е виконт Деренкорт? Не, не си спомняше. Погледът на Сабрина беше насочен към лявата му ръка.
— Имате пръстен с печат — всеки би го забелязал.
Филип се усмихна. Наистина рубинът на пръстена беше голям, той се предаваше от баща на син в тяхното семейство, както и при всички знатни фамилии в страната. Цели триста години неговият род е бил мощен и властен.
— Много си наблюдателна, Сабрина, ще го запомня. Разреши ми да ти се представя. Казвам се Филип Мерсералт, виконт Деренкорт. От имението Динуити, недалеч от Оксфорд.
Като че ли някаква искрица проблесна в очите на Сабрина. Дали пък не го познаваше отнякъде? Момичето не каза нищо, само сведе поглед.
Е, аз зная само малкото ти име, Сабрина. Кажи ми коя си?
Глава 11
Не беше сгрешил — тя наистина се колебаеше дали — да отговори. Може би все още се страхуваше от него?
— Казвам се Сабрина Евърслей — отвърна най-накрая тя.
Нямаше намерение да му обяснява, че всъщност е лейди Сабрина. Това не го интересуваше. Той може да е всеки, би могъл дори да е един от приятелите на Тревор. Засега тази информация му беше достатъчна, реши Сабрина.
Името Евърслей му беше познато. Къде го беше чувал преди? Защо Сабрина беше навела отново глава?
Филип докосна бузите й — не пареха. Челото й също бе студено.
— Сабрина, не бива да заспиваш веднага. Направих хляб и приготвих малко супа. Трябва да хапнеш, за да си възвърнеш силите. Нали така?
— Да — съгласи се момичето, но не отвори очи. — Наистина съм гладна. Благодаря ти.
Филип я наблюдаваше известно време, след това стана. Стигна до вратата и без да се обръща към нея, каза:
— Остани в леглото. Повикай ме, ако имаш нужда от нещо.
Няколко минути по-късно Филип се върна отново в спалнята при момичето. На ръцете му имаше поднос.
— Ваш покорен слуга, Сабрина. Нося ви най-вкусния хляб и най-добрата супа по тези места. Разбира се, в конюшнята има овес и сено, но силно се съмнявам, че Таша ще се съгласи да ги раздели с някого.
Сабрина го погледна много учудено и Филип добави:
— Моят кон. А сега, разреши ми да ти помогна да се облегнеш на възглавницата, лейди!
При това обръщение Сабрина отвори очи. Не, не беше сгрешил, но думите му я изненадаха и в погледа й имаше объркване и паника.
— Аз нямам пръстен с печат — каза тя със страх. — Не ме наричай „лейди“. Как можа да си помислиш, че съм дама?
— Да, нямаш пръстен с печат — отговори Филип, погледна я и продължи: — Няма значение. Трябва да се нахраниш.
Остави подноса, помогна й да се настани по-удобно, седна до нея и енергично започна да разбърква супата, за да се охлади.
— Това е специална рецепта, донесена чак тук в Йоркшир от твоя покорен слуга. Не, разбира се, че няма да повярваш, не си го и помислям дори, но все пак опитай!
Филип гребна с лъжицата малко бульон и я поднесе към устата й. За негово успокоение, тя затвори очи и се приготви да преглътне. Беше вече преполовила купата, когато поклати глава и се облегна назад.
— Наистина е много вкусно, Филип, но повече не мога да преглътна и капка дори. Ако не беше благородник, би могъл да отидеш да готвиш в двореца.
— По-добре опитай това, преди да направиш поредното си заключение за моите заложби — каза той и извади единия от хлябовете. — Знам, че не изглежда добре, но поне се надявам да можеш да го преглъщаш.
Сабрина отхапа от топлия хляб, сдъвка и преглътна. Изражението на лицето й не се промени. Малко след това тя се усмихна.
— Чудесен е, Ваше благородие! Наистина е прекрасен. Къде сте се научили да готвите така?
— Ако на един виконт му се наложи да прекара няколко години в Пенсилвания, уверявам те, че той много бързо ще се научи как да се грижи за себе си — и за тялото, и за душата си. Когато се почувстваш по-добре, ще те науча и тебе. Сигурен съм, че ще бъдеш доста ентусиазирана.
Сянка на тъга премина през лицето й.
— Баща ми беше убит в битката при Сюдад Родриго.
Евърслей. Може би заради това името му се стори познато. Опита се да си спомни някой офицер със същото име, но не успя.
— Съжалявам — каза Филип, — много добри и смели мъже бяха убити тогава. Самият аз бях ранен.
Сабрина го погледна учудена.
— Простреляха ме в рамото. Тогава се върнах в Англия. Понякога, когато времето се променя внезапно, както често става, рамото ме боли. Но ще оцелея!
Очите й бяха изпълнени с онази тъга, която никой не би сбъркал — тя страдаше по изгубения си баща, много й се искаше той също да е бил само ранен, но вече бе невъзможно да го върне. Изведнъж Сабрина каза: