— Този хляб ми прилича на костенурка, на която аз току-що изядох главата.
— Отвратително!
Сабрина се разсмя и от двете страни на лицето й се появиха трапчинки. Наистина беше много чаровна. Едва сега момичето се оживи. Беше изпълнено с енергия и желание за живот.
— Мисля, че ще бъда готова да изям краката й само след няколко часа.
— О, садистка!
— Какво искаш да кажеш?
Филип си помисли за маркиз дьо Сад и само поклати глава.
— Просто мислиш малко по-различно от останалите, но е забавно.
Сабрина се отдръпна. Всъщност не се отмести нито на инч от него, но някак си се отдалечи. Защо? Филип не беше казал нищо обидно, но въпреки това реши да обясни:
— Знаеш ли, когато видях хлябовете, заприличаха ми на едни камъни, които са близо до дома ми.
— Нашият готвач понякога ме учеше да приготвям най-различни неща. Наистина харесах хляба, Ваше благородие, но бих казала, че няма да е излишно да се сложи и мая.
— Имаш право. Ще видя дали мога да открия малко.
Сабрина се усмихна, но едва-едва, след това се отпусна назад и легна. Когато Филип се опита да докосне челото, за да види дали има температура, тя се стегна и се отдръпна.
— Не, не се отмествай! Трябва да проверя температурата ти. Ето така! Нямаш.
— От колко време сме тук?
— Около два дни и половина. Не мисля, че щеше да оцелееш в гората, ако не те бях открил.
— Тази гора се нарича Епингъм.
— Е, сега вече знам, че ти се казваш Евърслей, а гората — Епингъм. Ще ми кажеш ли къде живееш?
Нещо разтревожи очите й и погледът й се промени. Дали беше свързано с характера й? Надяваше се. Тя само попита:
— Какъв ден сме днес?
Филип се замисли. Необходими му бяха няколко минути.
— Мисля, че е сряда.
Сряда. Сабрина се обърна настрани — не искаше да вижда лицето й.
Беше напуснала имението Монмаут в неделя. А като че ли не живееше там вече цяла вечност. Спомни си за бележката, която беше оставила на дядо си, и нещо премрежи погледа й. Не, нямаше да плаче. Не можеше да си помогне, само щеше да накара Филип да стане подозрителен. Сигурно дядо й вече знаеше, че не е стигнала Борамууд. Сигурно я смяташе за мъртва.
Имаше нещо, което го притесняваше, но реши да не я безпокои повече. Филип стана и каза:
— Ще поговорим по-късно за това как си напуснала дома си, скъпа. Твърде възможно е твоето семейство да продължава да те търси. Съвсем скоро виелицата ще престане. Не се безпокой. Всичко ще се оправи. Ще видиш. Без съмнение, моите приятели също ще тръгнат да ме търсят.
Сабрина пребледня още повече. Страхът и безпокойството й бяха осезаеми. Опита се да пропъди мислите за дядо си и за Тревор, но нямаше достатъчно сили, все още беше прекалено слаба. Отвори очи, погледна Филип и каза:
— Очите ти наистина са красиви. От толкова дълго време се чудя как ли биха изглеждали, ако се намръщиш? Наблюдавах те, когато се усмихваш. Мога да чета по очите ти и да отгатна що за човек си.
— Моите очи няма да ти помогнат да разбереш дали съм добър, или лош. Сега заспивай. Когато се събудиш, ще си се възстановила още повече. Аз ще ти приготвя супата и хляба.
Филип седна до нея и остана така, докато не се увери, че е заспала. Значи аз имам красиви очи, така ли, Сабрина? Странно, не беше казала дали според нея е добър, или лош. Филип бавно отиде до прозореца и се загледа навън. Навсякъде имаше само сняг, но вече снежинките не се блъскаха в прозорците — вятърът беше утихнал, виелицата отминаваше. Къде беше чувал преди името Евърслей? Дали беше някъде в Сюдад Родриго?
— Е, момиче, не стой там като пън. Ела тук и ми кажи какви новини ми носиш!
Елизабет стоеше пред графа с наведена глава. Пръстите и неволно потрепваха.
— Нямам новини за вас, дядо. Съжалявам. Всички хора, които изпратихме сутринта да търсят, се върнаха. Няма резултат.
— И Тревор ли беше с тях?
— От самото начало — отвърна Елизабет, но все още не го поглеждаше в очите, а стоеше обърната към прозорците.
— Какво искаш да кажеш?
— Тревор не е свикнал с нашия климат, много му е студено. Бил принуден да се върне малко след като тръгнали. Сега е в стаята си, за да се стопли.
Графът подпря глава на ръцете си и мълчаливо се загледа през прозореца на библиотеката — студът и снегът бяха сковали всичко наоколо.
— Сабрина не е глупачка — каза той повече на себе си, отколкото на Елизабет.
Глупачката винаги е била тя, а не Сабрина — горчивината заседна на гърлото й.
— Но аз не избягах от къщи, не се отнесох с неуважение към семейството си! — отсече Елизабет.
Графът вдигна вежди и остро погледна внучката си. Гласът му беше по-леден от водите на замръзналото езерце в източната градина: