— Сабрина не е нито мръсница, нито блудница, Елизабет, въпреки че вие двамата настоявате да ви повярвам — сигурно така ви е по-удобно! Твоята жлъч обаче няма да ти помогне. Сабрина се била хвърлила в обятията на Тревор?! По-голяма глупост от това не бях чувал досега! Абсурд!
Елизабет бе пребледняла. Графът също забеляза, че неговите думи я бяха притеснили, но не можеше да я накара да каже истината. Тайно се надяваше, че след като омъжи Елизабет, тя ще престане да мрази сестра си. Лошото беше, че нейният съпруг трябваше да стане бъдещият господар на имението и граф Монмаут. Беше убеден, че трябва да я омъжи преди Сабрина. Отказа на един благородник ръката на Сабрина именно поради тази причина. Решението му да омъжи Елизабет бе свързано със сигурността на по-малката, но като че ли не беше предвидил всичко. Графът поклати глава. Колко жалко, че все още не искаше да си признае, че не беше постъпил правилно! Разбира се, истината беше, че от всичко на снета най-много искаше да запази Сабрина при себе си поне още малко. Защо Кларъндън не беше поискал ръката на Елизабет, вместо на Сабрина?! Колко жалко, че Ричард Кларъндън бе запленен от Сабрина още в мига, в който я видя — тогава Сабрина се смееше, докато помагаше на стария Скуайър Фробишър да седне в креслото си. Още помнеше изражението на Ричард. Веднага разбра, че рано или късно Кларъндън ще поиска ръката й.
Графът отново вторачи поглед в Елизабет. Лицето й все още беше много бледо.
— Е, няма ли какво да ми кажеш?
Въпросът му беше безсмислен. Елизабет чувстваше изгарящия поглед на дядо си и това още повече я объркваше.
— Какво да кажа, сър? Ако Сабрина е решила да напусне имението Монмаут, по каквато и да е причина, защо не е дошла да обсъди намеренията си с вас? Вие самият казахте, че писмото, което ви е оставила, нищо не обяснява. Това само по себе си е достатъчно доказателство, че тя крие някаква своя вина или се срамува от постъпките си. Не е ли така?
Отново се мъчеше да го излъже, дори се опита да се усмихне. Защо? Много усилия й костваше да запази спокойствие и да се покаже силна. Графът като че ли искаше да каже нещо, но само вдигна глава — очите му не искряха както преди. Да, помисли си Елизабет, твоята безценна Сабрина, която винаги споделя всички тревоги и радости с теб, любимката на дядо си е отишла и е оставила някакво си безсмислено писъмце.
Графът въздъхна.
— Никога няма да повярвам на тази глупава история, която ти и съпругът ти сте измислили. Върви си, Елизабет!
Елизабет вдигна рамене, обърна се и бързо излезе от библиотеката. Докато се отдалечаваше, започна да мисли какво би станало с нея и Тревор, ако по някаква случайност Сабрина не е умряла в тази виелица. Това никак не и хареса и доста я разтревожи.
— Лейди Елизабет?
Тя се обърна рязко и се олюля, но се хвана за перилата на стълбите. Да, Рибъл.
— Извинете ме, Ваше благородие, маркиз Арисдейл е дошъл да види лейди Сабрина. Той е в гостната. Реших, че не е моя работа да казвам на Негово благородие, че лейди Сабрина не е тук.
Елизабет почувства прилив на сили и се успокои. Облиза устните си, защото бяха пресъхнали. Господи, самият Ричард Кларъндън беше дошъл! Елизабет забеляза, че Рибъл я наблюдава и кимна рязко:
— Аз ще го приема, Рибъл.
Чувстваше се и изплашена, и развълнувана от срещата си с Ричард — мъжа, в който се беше влюбила, когато беше на шестнадесет, а той на двадесет и една. През всичките години тя непрекъснато го окуражаваше, говореше му за своето увлечение, без да се срамува. Той бе единственият наследник на херцога на Портсмут. Неговата съпруга беше починала много млада и това още повече подхранваше надеждите й. Спомни си шока, който преживя, когато разбра за предателството му — беше само преди около шест месеца, тогава в разговор с дядо й Ричард беше признал, че иска ръката на Сабрина. Какво унижение! Трябваше да се преструва, че нищо не знае, а това още повече влоши състоянието й.
Още чуваше думите му, а болката съсипваше и душата, и сърцето й. Дядо й му беше отговорил тихо, но Елизабет успя да чуе всичко:
— Моята малка Сабрина е същата като баба си. Тя не би приела съпруг, който не е искрен с нея. Тя знае за вашите намерения, но все още не може да ги приеме. Искам да ме разберете правилно — аз не бих се съгласил да дам ръката на Сабрина на човек, който би я предал или пък, който се заглежда по всяка жена. Трябва да решите какво точно искате, трябва сам да я убедите в добрите си намерения, аз не съм в състояние да я накарам насила да се омъжи.
— Сабрина е млада, Ваше благородие — беше отговорил Ричард Кларъндън с мек напевен глас, който тя толкова харесваше. — Тя е възвишена, красива, непринудена. Като моя съпруга, можете да бъдете сигурен, ще има всичко, което пожелае.