— Е, Ричард, виждам, че разчитате на своя чар и своята доблест. Смятате ли, че това ще удовлетвори внучката ми?
— Лейди Елизабет?
Елизабет трепна, опита се да се отърси от спомените и се обърна към иконома:
— Да, Рибъл?
— Смея да запитам Ваше благородие има ли някаква вест от лейди Сабрина?
Елизабет знаеше, че всички слуги си имаха свои начини да открият истината. Със сигурност този стар глупак знаеше нещо за позора на Сабрина. И има смелостта да я пита нея, бъдещата господарка на Монмаут, и то за онази глупачка…
— Страхувам се, Рибъл, че сестра ми не е оцеляла в тази виелица — каза студено Елизабет. — Хората ни все още продължават търсенето, както знаеш, но съвсем скоро Негово благородие ще разбере, че е безсмислено, и ще ги върне обратно. Най-вероятно тялото й ще бъде открито едва след като се стопят снеговете.
Тя забеляза тъгата, която премина по лицето на стария човек, и сбърчи чело.
— Разбира се, това е истинска трагедия — продължи още по-безчувствено Елизабет, отдалечавайки се от него, — голяма загуба за нас, но животът продължава. Можеш да ме последваш до гостната, Рибъл. Не искам да карам маркиза да ме чака.
Глава 12
Маркизът стоеше до прозорците и гледаше снега навън. Още щом го видя, Елизабет усети как стомахът й се свива. Никога не беше пожелавала друг мъж така. Беше много красив — целият изтъкан от сила, лицето му излъчваше твърдост и непоколебимост. Толкова силно я привличаше, че тя не можеше да му устои — всъщност нито една жена не би могла да му устои. Елизабет преглътна и протегна ръце напред.
— Ричард, как така сте решили да дойдете в Йоркшир н такова време? Със сигурност в Лондон е много по-приятно.
Маркиз Арисдейл трепна, изправи се и тръгна към Елизабет. Докато прекосяваше стаята, на лицето му се появи усмивка — традиционна за такива срещи, но въпреки това на Елизабет дъхът й спря. Маркизът взе ръката й, поднесе я към устните си и нежно я целуна.
— Удоволствие е да ви видя, Елизабет. Виждам, че бракът ви се отразява добре. Съжалявам, че не можах да присъствам на сватбата ви.
Елизабет цялата се разтрепери, когато маркизът докосваше с устни ръката й. Не можа да се овладее, въпреки че знаеше, че той е истински развратник и голям женкар, който можеше да се забавлява с всяка една жена, стига да има удобен случай. Елизабет го познаваше отдавна, но това нямаше никакво значение за нея. Това, което я интересуваше сега бе съвсем друго. Елизабет бе вече омъжена жена и знаеше много добре какво точно искат мъжете от жените. Чудеше се какво ли ще стане, ако реши да се люби с Ричард. Червенина изби по страните й, докато си представяше как Ричард сваля дрехите й. Едва ли ще бъде по начина, по който го прави Тревор — той не е толкова жесток и безскрупулен.
— Къде е Сабрина, Елизабет?
Той искаше да види Сабрина! Изведнъж студенина заля цялото й тяло. Елизабет сведе поглед и отговори с треперещ глас:
— Седни, Ричард, моля те! Новината, която имам за теб не е хубава.
— Глупости, жено! Какъв дявол те е обзел пак?
Изведнъж Елизабет разбра колко различен е той от образа, който тя си беше изградила за него. Сега бе съвсем различен, готов дори да убие, ако се наложи.
— Моля те, Ричард — каза тя и му посочи синьото кресло.
— Достатъчно! Кажи ми къде е Сабрина?
Въпреки нежеланието си, Ричард все пак седна. Елизабет усещаше напрежението, което го беше обхванало. Беше на ръба на избухването. Точно това много я изплаши. Направо я шокира.
Изведнъж много й се прииска да може да каже какво точно е направила Сабрина, да му съобщи как малката принцеса се е държала като съвсем обикновена проститутка, а после се е разкаяла и е избягала от къщи, но не беше чак толкова глупава. Ричард беше непредсказуем. Твърде възможно бе да се разяри и току виж убил Тревор, а ако това се случи, тя няма да получи нищо. Ето защо Елизабет реши да се успокои, за да може да разсъждава по-трезво.
— Сабрина изчезна — отговори тя и наведе глава, за да го изчака да осъзнае чутото.
— Сабрина не е магьосница, никога не съм я виждал да лети на метла. Що за глупости говориш! Какъв дявол те е прихванал? Как така „изчезнала“?
— Просто го приеми, Ричард. Тя напусна имението в неделя, преди да започне виелицата. Оставила е на дядо някакво писмо, в което е написала, че възнамерява да отиде при леля Баресфорд в Лондон. Разбира се, ние нищо друго не знаем, но се опасяваме, че може да й се е случило нещо лошо.
Маркизът се разсмя, но звукът съвсем не приличаше на смях. После наведе глава и се загледа в нея — погледът му направо я пронизваше и в очите му прозираше заплаха.