— По дяволите, Елизабет, това е пълна идиотщина! Сабрина знаеше, че ще дойда да я посетя днес. Всъщност абсолютно съм сигурен, че тя знаеше истинската причина за моето идване.
Елизабет много искаше да се разсмее, но успя да се сдържи. Едва ли Ричард можеше да си представи каква възможност й предоставяше. Тя вдигна глава и го погледна.
— Знаеш ли, Ричард, ти току-що изясни причината за нейното бягство!
Ако тя беше мъж, той сигурно щеше да убие. Елизабет знаеше това и вътрешно тържествуваше. Да, Ричард ще трябва да си отвоюва позициите сам.
— Това е долна лъжа, Елизабет, и ти го знаеш! — Ричард се обърна и се отправи към вратата.
Елизабет скочи енергично и извика:
— Къде тръгна, Ричард?
Той отговори, без да се обръща, дори не забави ход:
— Отивам да се видя с графа. Ясно ми е, че от теб не мога да получа разумен отговор на въпросите си. Никак не си се променила, Елизабет!
Ричард излезе, а Елизабет остана сама в средата на огромната гостна, чупейки ръце. Беше й студено. Какво имаше предвид Ричард?!
Сабрина тичаше надолу по тясната пътека, която сякаш нямаше край. Много хора я наблюдаваха, но никой не й се притече на помощ. Тя реши да промени посоката, когато изведнъж чу стъпки. Някой идваше зад нея. Беше Тревор. Очите му излъчваха съблазън и похот. Тя отстъпи назад. Нещо остро се заби в гърба й. Извика и се обърна. Хората продължаваха да я гледат как плаче и се измъчва, но никой не го беше грижа, никой не й се притече на помощ. Тревор беше почти до нея. Протегна ръка, за да я хване, и тя извика още по-силно точно когато ръката я докосна.
— Сабрина, събуди се!
Но кошмарът не я напускаше, държеше я здраво в лапите си и тя отново беше там, при онези студени хора, които непрекъснато я гледаха. Ръката отново я докосна, този път почти я разтърси.
— Събуди се, имаш кошмар! Хайде, скъпа!
Тя отвори очи и се вгледа в лицето му. Беше Филип, Изведнъж почувства такова силно успокоение, което като че ли изпълни всяка частица от тялото й. Сабрина се изправи бързо, хвърли се на врата му, силно го прегърна и заговори:
— Лицата! Имаше толкова много лица, но нито едно не каза нищо… Само ме гледаха… Не ги интересуваше… Никой не ми помогна…
Филип също я прегърна, милваше косата й и й говореше:
— Всичко е наред, Сабрина, няма от какво да се страхуваш. Ти си тук, аз съм при теб и няма да позволя на този кошмар да се върне отново. Какви бяха тези лица?
Момичето дълбоко въздъхна и изхлипа. После се отдръпна леко назад и се вгледа в лицето му.
— Имаше много лица. Може би бяха портретите. Те са толкова много, но всичките са покойници, затова и не можеха да ми помогнат.
Филип се опита да говори още по-спокойно, за да може и тя да се успокои.
— Значи ти си отишла при портретите, за да избягаш от Тревор, така ли?
— Да — отговори Сабрина и отново изхлипа.
Това беше единственият й отговор. Тя се умълча — вероятно се опитваше да си подреди мислите и да се овладее.
— Коя си ти, Сабрина? Кой е този Тревор?
Как искаше да му каже всичко! Но… не можеше. Докато Тревор и Елизабет са в имението Монмаут, тя никога няма да може да се върне там, нито пък има желание да го направи. Можеше да си представи как би реагирал Филип, ако му разкаже цялата история. Сигурно би я върнал веднага вкъщи и би я накарал да се срещне с Тревор. Един господ знае какво пък ще направи дядо й! Не, тя не би позволила това да стане. Ще трябва да събере достатъчно сили, за да напусне Йоркшир и да отиде при леля си Баресфорд. Помисли си за дядо си. Той едва ли знаеше, че е жива, нямаше как да го разбере. Очите й го напълниха със сълзи. Тръсна глава и се опита да се овладее. Плачът нямаше да й помогне, а само щеше да стане причина за още въпроси от страна на Филип. Сабрина реши, че трябва на всяка цена да се освободи от неговото присъствие.
— Нали казах вече, че името ми е Сабрина Евърслей. Тревор е човек, който не те интересува.
— Това може и да е вярно, но аз зная, че той е едно копеле, което дълбоко те е наранило. Искам да науча истината, но ако ти настояваш да я скриеш от мен засега — добре. Имаме достатъчно време. Малките тайни винаги са ме привличали. Да, имам и търпение, и време.
Филип й помогна да се настани удобно на възглавницата, но Сабрина веднага се подпря на лакти и попита:
— Парите ми! Къде са ми парите? Какво си направил с моите пари?
— Предполагам, че говориш за трите лири и няколкото шилинга, които намерих в блузата ти.
— Знаеш много добре за какво говоря. Къде са?
Филип първо реши да я притесни. После се отказа.
Колко странно! Как изведнъж всичко се промени! Той стана от леглото и се обърна към нея: