— Разбира се, наблизо няма игрален дом. Твоите три лири са на сигурно място, уверявам те. Трябва да хапнеш още малко супа. Настоявам! Нали не искаш да се върнеш вкъщи като бедно сираче, умряло от глад!
Сабрина отново усети сълзите в очите си.
— Моят дом е в Лондон. Там трябва да се върна, когато се възстановя напълно.
— Досещам се какво ще ми кажеш — че си излязла на малка разходка в студената зимна утрин и изведнъж си попаднала в гората Епингъм?
Сабрина се разтрепери. Той сигурно се беше ядосал.
— Бях на гости на мои близки. Живея с леля си в Лондон. Моля те, Филип, помогни ми да се върна при нея!
— Кои са тези твои близки, които си посетила?
Сабрина го погледна — брадичката й трепереше.
— Как се казва леля ти?
Брадичката й още повече се разтрепери. Погледна някъде над рамото му и отговори:
— Тя е омъжена в Лондон за един търговец. Нейното име едва ли ти е познато.
— Разбирам — ти си сираче.
Тя се облегна назад. Смирението й означаваше „да“ за Филип. Всъщност тя никога не се е смятала за сираче, дори когато двамата й родители починаха. Спомни си лицето на майка си в деня, когато получиха съобщението, че съпругът й е убит край Сюдад Родриго. Много кратко време, след това почина и майка й. Да, Сабрина наистина беше сираче. Тя кимна мълчаливо.
— Господи, колко си упорита! Как ще те върна при леля ти, като не зная името й, не зная коя е?!
— Нали ти казах, че се връщах в Лондон, исках да взема дилижанса, който минава през Борамууд. Отивах натам, но конят ми си навехна крака. Не знаех, че ще вали сняг, всъщност знаех, но мислех, че ще престане.
Виконтът стана. По всичко личеше, че не харесва начина, по който се държи с него.
— Достатъчно, Сабрина! Ако продължиш да ми разказваш тези небивалици, когато се възстановиш, мисля, че ще те набия!
— Мъжете винаги заплашват, — каза тя, гледайки го с презрение. — Нито един мъж не мисли за нищо друго, освен за заплахи!
Филип само се усмихна.
— Спести ми твоето възмущение! Много добре знаеш, че всичките думи, които ми наговори, са лъжа. Единствената истина е свързана с този Тревор, когото, когато открия, ще убия без никакво колебание. Сега се успокой, мила лейди! Ще отида да ти донеса супа.
— Не смей да ме наричаш така!
Прекалено бързо реагира Сабрина, това бе достатъчно доказателство за него — беше познал. Тя сама се издаде. Лицето й бе застинало. Филип се почувства спокоен да отговори:
— Въпреки липсата на пръстен с печат, не е трудно да се досети човек. Това няма никакво значение. Не съм свикнал дамите от обществото да се отнасят с пренебрежение към мен. Въпреки твоя изблик на безочие и нахалство, ти принадлежиш към същото общество.
Сабрина клатеше глава, за да отрече думите му, но изведнъж се закашля. Филип се наведе към нея и силно и дръпна към себе си, за да може да се изправи, и внимателно започна да разтрива гърба й, за да може спазъмът да премине.
— Толкова съм объркана…
Топлият й дъх докосваше рамото му.
— Знам. Не се измъчвай повече.
Филип й помогна да легне отново на възглавницата и придърпа завивките. После стана и тръгна към вратата, но се спря и се обърна към нея. Сабрина лежеше тихо и спокойно, но ръцете й бяха свити в юмруци. Какво, по, дяволите, се беше случило? Какво ще стане, ако тя не му каже истината? А ако му каже, какво би означавало това за него?
Глава 13
— Идваш тъкмо навреме, Ричард, но може би щеше да бъде по-добре, ако беше дошъл преди една седмица.
Маркизът нервно крачеше напред-назад. Графът разбра колко много му костваше новината — беше направо съсипан.
— Не можах да разбера нищо от думите на Елизабет, Ваше благородие — спря се изведнъж Ричард и заговори бързо, — може би вие ще ми кажете къде е отишла Сабрина, за да мога да я открия и да я върна обратно.
— Недей да ме гледаш така, като че ли съм самият сатана! Седни, момчето ми! Достатъчно идиоти имам в собствения си дом, никак не бих искал да се причисляваш към тях.
Ричард се опита да се овладее. Отиде до кожения стол и се отпусна в него. Взря се в измъченото лице на стария граф и за първи път усети, че той също е силно разтревожен. Очите му бяха изгубили блясъка си, бяха хлътнали, а раменете му висяха безпомощно. По всичко личеше, че се беше случило нещо ужасно.
— Добре, седнах вече. Кажете ми какво е станало със Сабрина?
— Тя си отиде, Ричард, но ми остави някаква бележка. Хората ми я търсиха навсякъде, обикаляха в разстояние от двадесет и пет мили около имението, но от нея няма никаква следа.
Маркизът махна небрежно с ръка и каза вяло: