— Да, това вече го научих. Елизабет ми каза и за писмото, което ви е оставила. В него е пишело, че е отишла при леля си Баресфорд в Лондон.
Графът заговори тихо. Гласът му бе изпълнен с мъка:
— Да, проклетото писмо. Нито един от хората, които разпитахме в Борамууд, не потвърди, че е видял жена, която да отговаря на описанието на Сабрина. В селото я познават, но никой не я е виждал.
— Значи са я приютили нейни приятели наблизо?
— За съжаление, Ричард, това е невъзможно.
Маркизът отново скочи от стола и започна да крачи нервно напред-назад.
— Тя трябва да е някъде наблизо. Сигурно хората, с които е, я крият. От кого? От какво? Разбира се, напълно възможно е Елизабет и Тревор да са направили много повече мизерии, отколкото въобще мога да си представя. Най-вероятно тя е избягала, защото не е могла да издържи.
— Защо не е дошла при мен, ако наистина не е могла да остане тук повече? Тя щеше да ми каже истината. Защо не е помислила, че аз лично ще потърся отговорност на Елизабет и Тревор за случилото се? Не, това не е истинската причина, поради която тя е избягала.
— Господи, но това е нелепо! — извика маркизът и се надвеси над графа. — Защо, сър? Защо е избягала?
— Какво ти каза Елизабет? Маркизът вдигна рамене в недоумение.
— Елизабет ли? Говореше ми някакви безсмислици, че Сабрина била избягала, защото е знаела, че аз ще дойда да я посетя.
Лека усмивка премина по лицето на стария граф, но бързо изчезна.
— Излиза, че Елизабет непрекъснато съчинява какви ли не истории за сестра си. От друга страна, млади човече, много ми се иска да повярвам на думите й, но трябва да знаеш, че едва ли Сабрина изобщо се е сетила, че ще идваш при нея. През последните няколко месеца ти не беше достатъчно настойчив, Кларъндън, а трябваше да покажеш, че наистина се интересуваш от нея, че искаш да се грижиш за нея.
Ричард се дръпна назад изненадан, очите му помръкнаха.
— Ако си спомняте, Ваше благородие, аз бях принуден да се съглася да оставя Сабрина на спокойствие, докато не навърши осемнадесет години. Нейният рожден ден беше преди две седмици. Изглежда вие не сте застанали на моя страна през това време.
За голяма изненада на маркиза старият граф се разплака — сълзите му намокриха страните, но той не ги изтри, само се хвана за креслото и стисна юмруци.
— Не разбираш ли какво ти казвам? Отишла си е. Може би вече е мъртва. Конят й се върна с навехнат крак, а ние нямаме никаква вест от нея. Виелицата бушува повече от три дни. Никой не би оцелял в такова време. Никой!
Маркизът се хвърли към него, прегърна го и каза:
— Сабрина е млада, Ваше благородие, но не е глупачка. Тя е на сигурно място, някъде съвсем наблизо. Господи, сър, имате ли някаква представа защо е решила да напусне дома си?
Графът отново се замисли за племенника си, който щеше да стане негов наследник. Тревор Евърслей може би нямаше да бъде добър господар, но поне беше от фамилията Евърслей, а така родът нямаше да изчезне. Графът знаеше, че ако разкаже на Ричард историята, която Елизабет и Тревор бяха съчинили, маркизът сигурно щеше да убие племенника му, без окото му да мигне.
— Няма нужда да се караме, Ричард, съжалявам! Повече нямам какво да ти кажа за Сабрина.
Маркизът го погледна учуден, като че ли не вярваше на ушите си. Тогава графът добави с още по-тъжен глас:
— Моята скръб е много по-голяма от твоята, момчето ми. Аз загубих внучката си…
— Не съм съгласен с този отговор, сър! Сабрина не е мъртва — отсече маркизът, но тонът му не беше уверен.
Графът само вдигна ръка, но нищо не каза.
Ричард тръгна с бързи стъпки към вратата. Вече докосваше бравата, когато изведнъж рязко се обърна и попита:
— Къде е вашият племенник, сър? Бих искал да се видя с него.
Графът не успя да скрие чувството си на презрение, докато отговаряше на маркиза:
— Тревор е в спалнята си, за да се погрижи за себе си. Той беше с хората, които изпратих да търсят Сабрина, и е настинал.
Маркизът също не се опита да скрие неодобрението си:
— Сигурен ли сте, че във вените на това копеле тече вашата кръв?
Графът само се усмихна.
— За съжаление. Мисля, че за това имам много просто обяснение — той е живял в Италия и не може да издържа на студовете през нашите зими.
Маркизът изглеждаше така, като че ли всеки момент ще избухне.
— Ще изпратите ли да го повикат или аз сам да отида при него, сър?
Графът разбра, че няма да може да скрие от него истината и бавно кимна:
— Налей по едно шери, Ричард. Аз ще проверя дали Тревор се чувства добре, за да се срещне с теб.
Тревор дръпна халата си и го свали. Мери, прислужницата, лежеше по гръб, с изпънати крака. Полите й бяха вдигнати до кръста. Не беше свалила ботушите и вълнените си чорапи, които бяха завързани над коленете е черна панделка.