— Моля ви, сър, елате при мен сега!
Тя вдигна ръце, за да го привлече към себе си, но Тревор само се засмя, плъзна ръка по бедрата й и я пъхна между краката й. Мери стенеше, докато той продължаваше да я гали, и надигна глава към него, за да го целуне.
— Голяма мръсница си, момичето ми!
Гласът му беше плътен и тих. Усети, че Мери трепва, и се хвърли върху нея. Тя се опита да го привлече към себе си, но той се изплъзна, вдигна полите й още по-високо, докато закрият лицето й, и пъхна ръка отдолу. Мери извика. Тревор пъхна още по-дълбоко ръката си и тя още по-силно изстена. Дали беше от болка, или от удоволствие? Какво ли го интересува…
— Да, Мери! Ти обожаваш болката, нали? Удоволствието идва след болката, нали?
Тревор извади ръката си, отметна всичките й поли надолу и сложи ръце на гърдите й. Докато ги стискаше с все сила, той й говореше колко много я харесва, нищо че е мръсница. После се усмихна. Мери утихна. Той се наведе и я ухапа. Сигурно я беше заболяло, но него не го интересуваше. Мери плачеше от болка и удоволствие. Мразеше се, но й харесваше. Тя съвсем ясно осъзнаваше, че едва ли някой друг би разпознал в нея блудницата, би открил слабостите й, нейното желание за греховност и перверзни, но той го беше разбрал. Всеки път, когато я повикаше, тя отиваше при него, както кученцето отива послушно при господаря си.
Тревор се отпусна и се остави на удоволствието да го обземе. След миг извика от възбуда. Нарече я още веднъж „жалка курва“, но тя го прие, защото знаеше, че това е самата истина. Когато свърши, Тревор легна до нея и се обърна настрани. Изведнъж стана от леглото, изправи се и остана така — халатът му беше отворен, мускулите на гърдите му играеха нервно и той изпсува. Проклета да е тази Сабрина. И тя беше блудница като всички останали, но го отблъсна. Защо?! Сега сигурно лежеше някъде мъртва и той никога повече нямаше да я види. Погледна Мери. Дрехите й бяха събрани на куп около нея. Тя винаги идваше при него, без да се съпротивлява. С нея беше прекалено лесно. Дори не се страхуваше от господарката си, само хвърляше един поглед и веднага идваше. Помисли си за Елизабет. И тя не беше като Сабрина. Тревор много искаше да я нарани само защото сестра й я нямаше и кой знае дали някога щеше отново да я види. Е, разбира се, че не беше честно от негова страна. Поне засега. Когато старецът умре, тогава ще може да прави каквото си иска, но докато не дойде този благословен ден, ще трябва да се сдържа и да обуздава нравите си.
Някой почука на вратата. Мери ококори очи от изненада. Беше много изплашена.
— Покрий се бързо!
Мери скочи от леглото и нервно започна да си оправя дрехите. Тревор изпъна завивките и загърна халата си. После посочи ъгъла на стаята и Мери се пъхна зад гардероба.
— Кой е? — попита Тревор, но като че ли гласът не беше неговият.
— Джесперсън, сър. Негово благородие желае да говори с вас в библиотеката.
— Един момент, трябва да се облека. Сигурен ли си, че е нещо важно? Какво желае господарят ти?
— Има един господин, който желае да ви види.
— Много добре. Изпрати ми слугата — обърна се той към Мери и посочи към гърнето, — а ти свърши нещо полезно, докато си тук — когато ми потрябваш, ще те извикам.
Мери изстена, като че ли нямаше да го вижда цяла вечност, но после се успокои, защото знаеше, че господарят й едва ли ще издържи дълго без нея. Тя остави гърнето и напусна. Разбира се, в момента, в който излезе от стаята му, той вече бе забравил за нея. Но Мери знаеше, че когато старият граф умре, имението Монмаут ще стане съвсем различно. Помисли си за лейди Елизабет. Не харесваше тази жалка жена, но подозираше, че животът й ще бъде истински ад, когато Тревор стане пълноправен господар тук. Щом стигна вратата, Мери се обърна и погледна към него. Той беше свалил халата си и стоеше гол-голеничък до камината. Тялото му не беше толкова красиво, колкото лицето. Кожата му беше бяла и нежна като на жена, но характерът му не беше мек. Когато причиняваше болка, тя оставаше за дълго. Мери мина покрай слугата — той я погледна изненадан. Беше разбрал, че е била с неговия господар.
Малко по-късно Тревор влезе в библиотеката. Тъкмо навреме, помисли си графът, погледна племенника си и се опита да придаде по-приветлив вид на изражението си.
— А, ето те най-после, Тревор. Това е маркиз Арисдейл. Ричард, моят племенник Тревор Евърслей.
Тревор протегна ръка и трепна, когато тъмнокосият, силен и мускулест мъж здраво го разтърси.
— Ваше благородие, за мен е чест да се запознаем — гласът на Тревор бе мек и угоднически. Той обърна пръстена със смарагда, който неприятно се впи в пръста му при здрависването с Ричард.