— Поеми въздух, защото ще те потопя във ваната!
И без да дочака отговор, Филип завря главата й във водата. Сабрина бързо се изправи, за да си поеме въздух.
— Ти нарочно направи така, нали? Опитваш се да ме сплашиш, за да не се притеснявам повече. Добре, трябва да знаеш, че постигна своето. Знам, че се опитваш да ме манипулираш, осъзнавам намеренията ти и…
Филип отново я потопи във водата.
— Сега вече косата ти е готова.
Когато по нея не остана никакъв сапун, Филип взе една хавлия и я уви около косата й. Реши, че трябва да помисли как да прогони напрежението и притеснението от нея, но забеляза, че е изтощена от банята. Сабрина едва се държеше изправена. Ако Филип не я придържаше, сигурно щеше да се свлече отново във водата. Той я вдигна и я отнесе до огъня, за да я подсуши, без да настине. Сабрина се беше отпуснала в ръцете му — знаеше, че няма друг избор, освен да се примири. Единственото, което искаше, бе да се отпусне на топлия килим и да спи до пролетта, но тогава почувства нещо странно — искаше да си остане така, както беше — близо до него! Едва сега Сабрина осъзна, че Филип беше първият непознат, когото чувстваше толкова близък. Никога преди не й се беше случвало такова нещо. Тя стоя пред него съвсем гола, а той с нищо не я обиди, не се опита да й причини болка, не я нарани. Беше толкова силен, ръцете му бяха толкова здрави. Усещаше ги как движат хавлията.
Филип бавно я обърна към себе си, за да й помогне да се подсуши и отпред. Странно, тя не се притесни. Гледаше го. Очите му бяха красиви. Не притеснението я накара да се разтрепери, когато хавлията беше на коремчето й.
Глава 15
Филип също усети, че Сабрина трепери. Опитваше се да се овладее и изведнъж изруга. Това като че ли я изплаши.
— Ей сега ще свърши всичко. Почти си готова. Само още малко постой изправена, Сабрина.
— Опитвам се — каза тя и вдигна очи нагоре. Вгледа се в неговите и тогава почувства онова странно силно желание да го целува, докато дъхът й спре. Господи, та нали точно от това се страхуваше! Сигурно стана така, защото тя все още беше болна, безпомощна, а му имаше доверие. Поне в това… В какво?!
Филип също бе обхванат от нежни чувства. Не, той никога не би се възползвал от нея! Тя трепереше от страх, от студ и от още нещо… Без да я погледне повече, й помогна да си облече халата и я отнесе на ръце в креслото до камината.
— Време е твоят слуга да пристъпи към следващото си задължение.
Филип се обърна чевръсто и без да дочака отговор от нея, издърпа одеялата и чаршафите от леглото.
Сабрина го наблюдаваше. Изглеждаше красив, въпреки намачканата риза, която беше разкопчана почти до кръста. Гърдите му бяха покрити с тъмни косми. По-добре да гледа огъня. Това вече е друго. Той не беше тук, за да я кара да си мисли за глупости, да кара тялото й да усеща тези странни неща. Какво точно й беше станало, когато той я беше докоснал по коремчето? Спомни си Тревор. Дори си го представи. Това, което почувства в мига, в който образът му изплува пред очите й, беше ужасно. Ето това трябваше да чувства към мъжете, а не тези глупави мисли… Така беше по-добре и по-сигурно за нея. Повече никога няма да позволи да я обсебват подобни усещания. Тя тръсна глава. Филип идваше към нея, за да й вчеше косата.
Спа целия следобед и се събуди едва при залез слънце.
Остана още малко в леглото — завивките миришеха на лавандула, жасмин и чистота. Благодарение на банята. Сабрина вдигна ръка към косата си и внимателно я оправи — беше суха и мека. Нямаше и следа от мазната мръсна плитка. Спомни си как мрънкаше на Филип, докато я вчесваше, а той само се усмихваше. После и тя се разсмя, но това веднага събуди кашлицата й.
Отново я задушаваше. Опита се да се подпре на лакти и да се изправи поне малко, за да си поеме въздух. Отвън се чуха стъпки. Беше Филип.
— Изпий това, Сабрина. В него има мед. Ще облекчи гърлото ти. Изпий го бавно. Точно така.
Беше силен и горещ чай, а медът наистина й помогна да преглъща. Сабрина се облегна на възглавницата и замислено погледна Филии.
— Мисля си за онова момиче. Сигурно е била луда…
Филип остави чашата от чая на нощното шкафче и седна на леглото до нея. Съвсем несъзнателно протегна ръка и оправи къдриците, които опираха в очите й.
— Кое момиче? Аз познавам ли го?
— Момичето, за което си бил сгоден. Спомена я вчера, когато се мъчеше да изкопчиш нещо от мен, да разкриеш тайните ми и съвсем без да искаш каза името й.
— Не, тя съвсем не беше луда, но сега сигурно е полудяла. Кой знае, човек трябва да мисли и за бъдещето си…