— Каква беше тя? Какво се случи?
— Нямаше никакво достойнство, ако въобще можеш да се досетиш какво искам да кажа.
— Това, което винаги съм смятала за правилно, е, че ако дадеш обещание на някого, длъжен си да го изпълниш, освен ако този някой не те измъчва и тормози толкова много, че да бъдеш принуден да се откажеш.
— Ето това е и за мене да имаш чест и достойнство.
— Не чезнеш по нея, нали, Филип?
— Да чезна? Каква неуместна дума. Не, разбира се, почти не се сещам за нея. Само когато е в Лондон и я видя случайно… Понякога е хубаво да си спомняш някои неща… Спомените те правят по-разсъдлив и по-мъдър. Можеш да ги преосмислиш и така да избегнеш някоя грешка. А ти защо реши, че трябва да е била луда?
— То е очевидно. Ако е имала теб, е щяла да живее много икономично. Дори нямаше да има нужда от прислуга.
— Аз съм добър слуга, нали? През живота си съм се сблъсквал с толкова много проблеми, но не ми се беше налагало да бъда до такава степен загрижен и притеснен. Ако трябва да бъда откровен, сега съм спокоен, че мога да приготвям и храна. Само един провал имам.
— Не, в никакъв случай не беше провал. Дори хлябът, който според теб беше лош и безвкусен, ми хареса.
— Нямаш ми доверие, Сабрина. Това е провалът ми. Направих всичко, което можах, за да ми повярваш. Използвах какви ли не аргументи, но ти не ми се довери. Разказах ти много неща за мен. Повечето не бях споделял с никого досега. Разкрих ти целия си живот, но и това не помогна. Ти все още ми нямаш доверие. Нищо не ми казваш, за да се опитам да ти помогна. Значи умееш да лъжеш добре, но на мене не ми трябват лъжи.
Тя поглади с ръка завивките, придърпа ги към себе си и наведе глава. Отново се затвори. По дяволите! Този път Филип наистина се ядоса.
— Трябва да знаеш — започна той, но гласът му не беше същият, — че слугите, които се грижат за тази вила, ще се върнат всеки момент. Времето се стопли и снегът почти се стопи. Ако трябва да те върна у дома, който и да е той, ще трябва да ми обясниш всичко най-подробно. Конят ти Диабло ли се казваше, Сабрина? Дядо ти ли го простреля?
Сабрина се стресна и Филип едва не се разсмя, но не го направи, а продължи да я гледа сериозно.
— Ти откъде знаеш за Диабло? Тогава съм била почти на десет години. Сестра ми го беше взела, без да ме попита, и той се беше препънал в оградата — спомените отново я връхлетяха и пламъкът в очите й угасна. Това беше само преди осем години. Нещо я стегна в гърлото…
— Какво се случи тогава?
— Конят си счупил крака, докато прескачал оградата. Не можеше да живее така. Откъде знаеш за Диабло?
— Когато имаше треска, ти много често бълнуваше. Дори плака за коня.
Този път в очите й се появи страх, но Филип искаше на всяка цена да продължи с фактите, които биха я шокирали.
— А нещо друго казах ли?
— Да, говореше за Тревор.
— Тревор… — повтори тя и се обърна настрани.
Филип искаше да я прегърне, но не можеше. Когато бъде достатъчно добре, сигурно би могъл да продължи разговора, но тогава вероятно ще бъде твърде късно. Той стана и я погледна.
— Ако не ми кажеш истината, Сабрина, ако не бъдеш искрена с мен и не ми се довериш, за да мога да ти помогна, значи не ме уважаваш достатъчно и не съм заслужил доверието ти. Чуй ме, няма значение какво се е случило, аз обещавам да ти помогна, но трябва да знам истината.
— Това няма нищо общо с теб, разбираш ли? Това не те засяга. Филип. Аз съм добре. До утре сутринта ще бъда още по-добре. Ако успееш да ме отведеш до Борамууд, аз ще взема дилижанса и повече никога няма да ти бъда в тежест.
— Не мога да направя това, Сабрина. Трябва да ме разбереш, че не мога. Ти си млада дама, само на осемнадесет години. Не мога да се съглася да избягаш от семейството си и да ти помогна да се качиш на най-обикновен дилижанс до Лондон. Можеш ли да си представиш що за мъже бродят наоколо? А знаеш ли какви хора пътуват в дилижансите? Не, не искай това от мен, Сабрина. Забрави го! По-добре ми кажи истината.
Филип можеше да отстъпи малко, но в никакъв случай нямаше да се предаде. Само й даваше лека преднина. Тя обаче не го погледна, само поклати глава.
Филип отиде до кухнята, за да приготви вечерята. Сабрина отново се замисли. Какво можеше да му каже? Какво трябваше да измисли? Нямаше да бъде честно от нейна страна да го въвлече в собствените си неприятности. Не, разбира се, че не би си и помислила дори, че един честен и доблестен мъж ще я остави да пътува сама с дилижанса до Лондон.
Вечерта Филип беше умислен. Говореше съвсем малко, но тя знаеше, че мисли за нея — усещаше, че той я наблюдава колко парчета задушено месо е изяла, колко пъти си е отчупила от хляба. Наистина се тревожеше за нея. Сабрина дори малко се изненада, после си спомни за ужасния хаос, който цареше в имението Монмаут. Не, тя нямаше да му позволи да я върне там!