— Ти ми беше казал, че си отивал да гости на приятели тук в Йоркшир — започна Сабрина, тъй като не можеше да понася повече тази ужасна тишина, която носеше несигурност и подозрение.
— Да, това е самата истина.
— И кой е този твой приятел?
Филип продължи да гледа надолу.
— Без съмнение той е и твой приятел — сър Чарлз Аскбридж.
Чарли! Трябваше да се овладее, да запази спокойствие, да реагира сякаш й е безразлично. Сабрина се усмихна и каза:
— Може и да съм чувала това име… не си спомням.
Този път Филип не се сдържа и троснато отвърна:
— Както добре ти е известно, Сабрина, имението на Чарлз в Йоркшир се нарича Морленд. Въпреки упътването, което той ми даде, аз се озовах в гората Епингъм, където те открих. Съмнявам се, че твоят дом е много далеч оттук.
А Морленд беше на не повече от седем мили. Чарлз от момче обичаше да ходи на лов в гората. Познаваше и Филип много добре. Колко ли път имаше до имението му? Сабрина трепна и се опита да се успокои, преструвайки се, че гледа пръстите си.
— Предполагам много харесваш Чарлз. Всички го харесват. Какво мислиш за сестра му Маргарет? Тя е почти на твоята възраст.
Маргарет беше на двадесет години, на възраст между Сабрина и Елизабет, но Сабрина тръсна глава и се опита да разгадае изражението на Филип — изглежда се беше ядосал от нещо, но успяваше да го прикрива. Това много я впечатли.
— Ти яздеше сам. Това не е ли необичайно за един виконт?
— Оставих прислугата в Лийдс. Реших да тръгна сам, чувствах се силен и независим, готов на всякакви приключения. И ето какво ми се случи. Искаш ли да ти разкажа подробно преживяванията си по време на пътуването? Разбира се, че искаш. Предполагам знаеш какво представляват празниците по Коледа извън Лондон. Въпреки че искаш да ми кажеш, че не знаеш, аз съм сигурен, че си съвсем на ясно. Недей да ме подвеждаш! Признавам, че си чудесна актриса. Както и да е. Чарлз ме покани в Морленд и ми описа пътя. Изпратих слугата си с багажа напред. Исках да остана насаме с природата. Мислиш ли, че е много странно? Както и да е, странното сега е, че и твоето семейство, и Чарлз ни търсят. Мисля, че до ден-два ще ни открият.
Филип наистина се беше променил, дори гласът му сега звучеше по съвсем друг начин — напълно сериозно. Сабрина го оправдаваше, но все още не можеше да се реши да проговори. Чудеше се какво да каже. Изведнъж измисли — протегна се, прозина се и каза:
— Твоята вкусна вечеря ме успокои. Мисля, че ми се спи.
Филип погледна нагоре, после се наведе към нея — очите му бяха мрачни и пусти.
— Благодаря на Господ, че ме е избавил от тежката участ да имам сестра! Светът не е само в тази стая, Сабрина, той е извън нея и все още съществува. Помисли върху това. Лека нощ. Спи спокойно.
Тя искаше да му благодари, но не можеше. Не сега.
— Лека нощ, Филип.
Филип угаси свещта, излезе от спалнята и слезе в гостната. Тя вече нямаше нужда от грижи през нощта и още предишната вечер Филип реши да спи в друга стая. Там поне имаше легло, което беше много по-удобно от креслото при Сабрина.
Тя лежеше тихо в леглото и обмисляше плана си. След като снегът се беше стопил, дядо й, без значение какво си мислеше за нея, щеше да изпрати цяла армия мъже да я търсят. Как щеше да преживее кървавите разправии в имението Монмаут, ако случайно я открият и я върнат обратно? Дядо й беше вече прекалено стар за такива премеждия. Знаеше, че няма да може да скрие истината от него — ще трябва да му каже и за предателството на Елизабет, и за опита на Тревор да я изнасили. Всичко щеше да излезе на бял свят. Можеше ли да поднесе такова голямо разочарование на дядо си? Можеше ли да провали всичките му планове? Дали Тревор наистина щеше да се опита да го убие? Как да разбере? Не можеше да си отговори на всичките тези въпроси, но знаеше, че не бива да се връща вкъщи. Не, нима да плаче. Това няма да й помогне. Трябваше да вземе някакво решение. Беше скроила план — много обикновен, но навременен. Какво значение имаше дали е все още слаба физически? Е, не беше чак толкова слаба.
Сабрина тихо се измъкна от леглото, запали свещта на нощното шкафче и отиде боса до бюрото. Намери писалка и няколко листа. Написа думите, които се въртяха от няколко часа в главата й, но когато стигна до последното изречение, почувства тъга, а пръстите й се разтрепериха…
Моля те, прости ми, Филип. Не мога да остана повече тук. Благодаря ти, че спаси живота ми. Сега трябва сама да се погрижа за себе си. Никога няма да те забравя.