Спомни си първия път, когато го видя. Току-що беше пристигнал от Италия. Около месец и половина стоя при тях и всички го смятаха за принципен, мъдър, разсъдлив. Искаше на всяка цена тяхното одобрение и доверие, но най-много се интересуваше от Елизабет. Спомни си деня, когато видя ръцете му за първи път — нежни, бели, меки, като на жена. Дядо й все се оплакваше, че Тревор е просто едно наивно, глупаво и разглезено конте.
Сабрина се обърна с гръб към огледалото и закри лицето си с ръце. Раменете й затрепериха и тя се хвърли на леглото. Ако му каже, че Тревор се е опитал да я изнасили две седмици след сватбата си с Елизабет, той сигурно ще побеснее от гняв. Мълчаливо преглътна мъката си и тихо зарида. Единствено дядо й можеше да застане между нея и братовчед й, но той вече бе прекалено стар. Изведнъж Сабрина се изправи, твърдо решена да отиде при Елизабет. Може пък двете да измислят какво да правят. Наплиска лицето си със студена вода и пак се погледна в огледалото — видът й все още беше уплашен. Е, поне така Елизабет ще има доказателство. Натъпка скъсаните си дрехи в ъгъла до шкафа и си облече старата кафява вълнена рокля.
Сестра й си беше в нейната спалня, седеше до малкото писалище и пишеше писма. Благодарствените писма за гостите, помисли си Сабрина. Обърна се към прислужницата и каза:
— Остави ни, Мери! Моля те!
Елизабет вдигна светлосините си очи, но не каза нищо, докато Мери най-сетне не излезе. Тогава остави писалката, приглади русата си коса към тила и отметна глава назад — нещо, което никак не й беше присъщо досега. И двамата с Тревор имаха меки руси коси, само очите им се различаваха — на Тревор бяха зелени, а на Елизабет — сини.
— Не беше необходимо да бъдеш груба с Мери. Тя е много чувствителна. Не се отнасяй друг път така към нея, няма да ми бъде приятно! Сега кажи какво искаш. Както виждаш, аз съм доста заета. Как да благодаря на виконтеса Ашфорд за отвратителния й подарък, а? Тази ужасна саксия с разпилените около нея сини лалета? Тревор непрекъснато се смее.
— Това не е толкова важно. Чуй ме, Елизабет! Трябва да поговорим! Знам, че това ще е голям удар за теб, но ти трябва да ми помогнеш. Отнася се за Тревор, Елизабет. Той се опита да ме изнасили…
Елизабет вдигна вежди въпросително, погледна часовника на полицата над камината и устните й се изкривиха в ужасно грозна усмивка.
— Първо беше груба към Мери, а сега ми казваш, че съпругът ми, с когото сме женени само от две седмици, се е опитал да те изнасили. Това някаква игра ли е, Сабрина? Толкова ли много се дразниш, че съм омъжена? Такова нещо едва ли е възможно да се случи, още повече, че сега е три часът следобед, нали?
Сабрина гледаше онемяла сестра си. Не искаше да повярва, че това са нейни думи, на собствената й сестра… Не искаше да признае колко чужд и леден бе гласът й. Не, Елизабет просто не разбираше. Сабрина се втурна към нея и сграбчи ръцете й.
— Погледни ме в очите, Елизабет! Виж лицето ми! Той ме удряше! Доставяше му удоволствие да ми причинява болка. Погледни ме, по дяволите!
Елизабет само вдигна рамене и каза безизразно:
— Е, лицето ти е зачервено. Нищо друго не виждам. Ти толкова стоиш на слънце…
— Сега е зима, Елизабет! Дни наред нямаше слънце. Едва днес се показа — Сабрина не можеше да повярва на очите си. Падна на колене пред сестра си и взе ръцете й в своите. Светлината озаряваше лицето й и тя знаеше, че така по-ясно се виждат червените петна по страните й. — Трябва да ме изслушаш, Елизабет! За Тревор няма значение дали е ден или нощ, разбираш ли? Аз отидох в стаята е портретите, за да рисувам. Тревор тръгнал след мен. Ти знаеш колко отдалечена е тази стая. Никой не би ме чул, ако викам за помощ. Ето защо ме е последвал. Виж лицето ми, Елизабет! Можеш ли да кажеш, че то просто е зачервено? Не, нали? Той толкова пъти ме удря! Той е жесток и порочен, Елизабет! Той няма никакъв морал, чест и достойнство! Той дори се осмели да ме заплаши, че ако кажа какво се е опитал да направи с мен, ще убие дядо. Ти трябва да ми помогнеш да решим какво да правим, Елизабет!
Елизабет нервно издърпа ръцете си, като че ли докосването на сестра й й беше неприятно. Стана бавно от стола си, изчака Сабрина също да се изправи и погледна безизразно към нея. Беше само три инча по-висока. Очите й останаха бледи, безучастни.
— Прощавам ти, Сабрина. Прощавам ти, задето говориш такива абсурдни безсмислици. Моля те, не забравяй, че говориш за съпруга ми, който е и твой братовчед. Нима за тебе нищо не означава фактът, че той ще бъде Графът на Монмаут след смъртта на дядо?