Реши, че веднага, щом стигне в Лондон, ще напише писмо и на дядо си. След това намери дрехите си и наметалото. Бяха намачкани, но сухи, закачени в гардероба. Сложи на закачалката халата, с който беше облечена, и издърпа своите дрехи. Засега се чувстваше добре — имаше достатъчно сили. Този път ще успее. Взе трите лири, които Филип беше оставил на шкафчето, и ги пъхна в джоба на наметалото си. Издърпа и одеялата, за да може да се загърне в тях, ако й стане студено по пътя, и тръгна.
Ботушите й не издаваха никакъв звук. Сабрина тихо слезе по стълбите, придържайки се с двете ръце за перилата. Все още се чувстваше достатъчно силна, за да може да продължи. Беше уверена в себе си. Когато стигна вратата на кухнята имаше чувството, че може да тича през цялата гора, за да стигне до Борамууд. Колко странно, че отново се чувстваше силна!
Вратата се отвори и леко изскърца. Сабрина се изплаши и веднага се обърна назад, за да огледа къщата. Не, не беше чак толкова силно, че да събуди Филип. Тя смело пристъпи навън и дръпна вратата, за да я затвори след себе си.
Спря се и почака. Беше студена нощ. Нямаше луна. Сабрина политна към бряста. Кората му беше грапава, сладка и студена. Помисли си за Филип, за нежността, с която я обграждаше, за уважението и грижите му. Познаваше го от толкова малко време, а той вече бе станал част от живота й. Не, не част от живота й, а център на живота й. Сабрина тръсна глава. Не трябваше да мисли за него сега.
Тя се отдръпна от дървото и удивено забеляза, че силата й не е чак толкова голяма, колкото си е мислела. Но това беше абсурд! Не, силите й ще се върнат. Трябва да спре да мисли! Трябва да спре да хленчи!
Тръгна към конюшнята.
Глава 16
Отключи вратата и влезе вътре. Беше мрачно. Красив дорест кон изпръхтя във врата й и леко изцвили.
— Тихо, Таша!
Сабрина бързо отиде до яслата, напипа ушите й и започна да и шепне:
— Така. Бъди тиха. Ела да ме подушиш. Каква красавица си ми ти! Сега разбирам защо те обожава Филип!
Таша се успокои, като че ли я опозна и прие. Сабрина реши, че е време да й сложи седлото, но ръката й се разтрепери. Тя изруга. Разбира се, ругатните, които знаеше Сабрина не бяха такива, каквито използваха кочияшите, но така поне й ставаше по-леко на душата. Само че явно нямаше достатъчно сили да сложи седлото на гърба на Таша.
До кобилата имаше един празен сандък. Беше по-тежък, отколкото изглеждаше. Отвратително безсилие! По челото и се стичаше пот. Трябваше да се опита да приближи проклетия дървен сандък до Таша, за да може да се качи на него и да си помогне да яхне кобилата.
Странно, колко висока изглеждаше Таша! Само преди миг тя си беше напълно нормална. Кобилата наостри уши.
— Няма нищо, Таша! Моля те, стой мирна! Едва ли тежа повече от самия Филип. Ще видиш, че ще ти бъде хубаво да излезеш навън. Дори няма да ме усещаш на гърба си.
Три пъти се опита да се качи, но не успя. Краката й трепереха, тежаха толкова много, че не можеше да ги повдигне. Дишането й отново се затрудни. Трябваше да изчака, докато се успокои. В края на краищата силите и щяха да се върнат. Най-после успя да се качи.
Сабрина се наклони напред и хвана юздите. Успя! Закопчалките щракнаха. Таша стоеше спокойно. Сабрина я побутна в ребрата и отново дръпна юздите. Таша не помръдна.
Какво й ставаше? Със сигурност не е излизала от конюшнята, откакто са пристигнали в тази вила. Какво й ставаше сега? Сабрина се наведе, помилва я и тихо каза:
— Моля те, Таша! Трябва да тръгваме. Не отиваме много далеч, само до Борамууд, но не искам да оставаме тук, моля те!
— Съжалявам, Сабрина. Таша позволява само на мен да я яздя. Ако се беше досетила да ме попиташ, щях да ти кажа, за да си спестиш излишните усилия и загубата на време.
Сабрина почти изкрещя от уплаха, когато чу глас, който сякаш идваше от тъмнината. Той стоеше до вратата, с ръце, кръстосани на гърдите. Не изглеждаше сърдит или разгневен, но тя знаеше, че е бесен. Е, ако беше на негово място, тя сигурно би полудяла от нерви.
— Постарах се да бъда тиха. Да не би да си имал кошмар! Да не си сънувал, че умирам? Ти не трябваше да си тук, Филип! Дори не си си облякъл палто. Можеш да настинеш. Защо не се върнеш обратно, а аз през това време ще тръгна, а?
Филип не помръдна, само се усмихна — това беше най-ледената усмивка, която някога бе виждала.
— Ти най-малко от всички хора трябва да се съмняваш в това колко лек е сънят ми. Аз дори се изкашлях, бях зад теб и те чувах как тежко дишаш, но ти не ме чу. На няколко пъти трябваше да си спасявам живота, докато бях в Пенсилвания. Само лекият ми сън ми помогна. Ето че сега спаси и твоя.