— Не, не е така. Чуй ме, Филип! Не мога да остана тук. Ти самият каза, че ще тръгнат да ме търсят. Не мога да им позволя да ме открият.
— Кои да те открие, Сабрина?
Тя само махна с ръка.
— Ако Таша не ми разреши да я яздя, ще тръгна пеша към Борамууд. Мога да вървя. Винаги съм била издръжлива. Мога да се справя и ти няма да ме спреш, Филип! Никой и не е в състояние да ме спре. Трябва да се махна оттук. Това е единственият ми шанс. Не мога да ти кажа коя съм — нищо няма да спечелиш, ако го знаеш. Само така мога да те предпазя — и тебе, и моето семейство. Сега наистина трябва да ме пуснеш. Благодарна съм ти за всичките грижи, но трябва да тръгвам.
След тези думи Сабрина слезе от гърба на Таша. Щом краката и докоснаха земята, тя отново усети онази същата слабост, но този път безсилието идваше откъм главата й и тя се подпря на кобилата. Молеше се Филип да я разбере. Най-сетне силите й се върнаха. Тя погледна Филип. Той все още стоеше там и я наблюдаваше, но мълчеше. Може би най-после започваше да я разбира. От друга страна, той беше мъж, а доколкото тя знаеше, мъжете и жените се различаваха в мненията си по един и същ въпрос. Дано Филип да я разбере. Все пак той бе изключителен човек, може пък и да я пусне, въпреки че само при мисълта за нощната разходка в гората Епингъм, косата и настръхваше, но тя вече беше решила. Трябваше да го направи.
Събра всичките си сили, изправи гордо глава и тръгна към Филип.
— Ето, нали виждаш, че съм добре? Сбогом, Филип.
Но той не се отмести от вратата, за да може тя да мине. Тогава изведнъж се изправи. Сабрина втренчи поглед в него. Беше много по-висок, отколкото си мислеше. Беше огромен. Странно, защо досега не го беше забелязала? Беше по-висок дори от Тревор, по-силен, по-едър. Не, тя нямаше да се изплаши.
— Моля те, отмести се! — каза Сабрина. Стигаше почти до средното копче на ризата му. Филии се изпречи на пътя й.
— Върни се в леглото, Сабрина! Не искам отново да се разболееш!
— Не — каза тя, без да отмества погледа си от това конче, няма да се върна. Моля те, Филип, чуй ме! Ти не ме познаваш. Аз не съм ти никаква — нито сестра, нито братовчедка. Никаква. Повярвай ми, не искам да се забъркваш в моите проблеми. Никак няма да ти е приятно, ако ти разкажа всичко онова, което искаш да знаеш. Просто ме остави да си тръгна. Което зависеше от теб, ти го направи. Сега вече е мой ред. Пусни ме да си вървя. На никого няма да кажа, че сме се срещали и на теб няма да ти се наложи да ме виждаш отново.
— Това е най-жалкото обяснение, което някога съм чувал. От друга страна, не мога да не кажа, че през цялото това време съм бил с жена. Така е, нали? Е, да, така е, само дето заниманията ми бяха други. Нищо не може да ме накара да променя решението си — нито безсмислените молби, нито нелепите ти обяснения. Да не мислиш, че ще те пусна съвсем сама в тъмната гора посред нощ? За какъв ме мислиш, Сабрина? Стига вече! Връщай се в леглото!
Филип стоеше до вратата и не помръдваше. Лицето й беше бледо.
— Толкова ли не те е грижа за самата себе си, че да се решиш да тръгнеш, без да има някой, който да те защити? Навън вият вълци, Сабрина, аз самият ги чух. Какво си решила да правиш?
— Има много добре маркирана пътека. Ще вървя само по нея. Няма да настина, защото взех със себе си одеяла.
Лицето й още повече пребледня.
— Никъде няма да ходиш! Идвай с мен, Сабрина — каза настойчиво Филип и я хвана за ръката.
Но тя само разтърси глава. Той знаеше, че на нея също й е толкова студено, колкото и на него — чак зъбите му тракаха. Нямаше време да си вземе палтото, толкова бързо беше излязъл от стаята, а така му се искаше сега да може да си го облече. Щеше да я загърне и нея.
— Аз вече взех решение, Филип.
— Би ли махнала юздите на Таша, моля те!
Без да продума, Сабрина се обърна, отвърза юздите, свали ги от главата на кобилата, потупа я и се върна обратно.
— Знаеш ли — говореше Филип, докато приближаваше, — трябваше да скрия дрехите ти. Никога не ми е идвало наум, че можеш да извършиш такава глупост!
Тя не обърна внимание на думите му, а само загърна наметалото си и каза:
— Тръгвам. Отмести се, Филип! Пак ли трябва да те моля?
Сабрина усети силните пръсти върху ръката си. Филип бавно я привлече към себе си, докато тя съвсем се облегна на него. Дори и в студената конюшня той излъчваше топлина. Ако не беше непреодолимото й желание да го убие, щеше да зарови лице в него, за да се сгрее.
— Каквото и да кажеш за моите действия, ще го приема, но няма да се отрека от решението си. Пусни ме да вървя.
— Студено ми е и вече започвам да се ядосвам, Сабрина. Поне това трябва да имаш предвид.