Тя се наведе и го захапа по ръката. Филип изтръпна и н пусна. Сабрина се стрелна към вратата, но Филип я изпревари.
— Сега вече ще ме изслушаш, малка вещице! Що за дявол си ти? Престани с капризите си!
Сграбчи я за кръста, обви около нея трите одеяла и я прехвърли през рамото си.
— Стой мирна, по дяволите! Студено ми е и съм ужасно разгневен! Не мърдай! — извика той и я плесна отзад.
Сабрина продължаваше да го удря по гърба, въпреки че знаеше, че не може да го нарани, просто искаше да го дразни. Почти не й останаха никакви сили и тя се отпусна на раменете му. Лицето й се опря в гърба му. Сълзите запариха в очите й.
Когато стигнаха до спалнята й, Филип я свали от раменете си и я остави да стъпи на пода. Задържа я известно време.
— Моля те, Филип — гласът й едва се чуваше, — пусни ме! Ти нищо не разбираш… Трябваше да ме пуснеш. Ще ти причиня само страдания, ако остана тук…
— И как ще го направиш?
Сабрина мълчеше.
— Нямаш отговор на този въпрос, така ли?
Сабрина усещаше дъха му върху челото си. Филип я хвана за раменете и я раздруса, за да го погледне.
— Няма да ти позволя да се самоубиеш. Знаеш много добре какви са шансовете ти да стигнеш здрава до Борамууд — почти никакви. Не мога да те отведа в Лондон, дори и да знаех къде точно живееш, дори и ти да ми се беше доверила и да ми беше казала името на леля си. Не, това би било безсмислено геройство. Но няма да ти причиня болка и няма да позволя на някой да те нарани — аз съм на твоя страна. Повярвай ми! Просто ми кажи истината. Коя си ти?
Сабрина стоеше стиснала здраво устни. Изведнъж Филип осъзна, че тя трепери.
— Можеш ли да се съблечеш?
— Да.
Гласът й едва се чуваше. Явно вече се беше предала. Стана му мъчно. Не знаеше какво да направи. Почака още малко, но тя не се отдели от него. Просто се беше облегнала на тялото му, а ръцете й висяха безжизнени и безпомощни.
— Ще бъде много дълга нощ, но аз ще ти помогна. Не мърдай, стой така!
Сабрина искаше сама да се справи с всичко, но не можеше. Опита се още веднъж, но нищо не се получи, само усети, че ако се отдели от него, ще се просне на пода.
Какво унижение трябваше да изтърпи! Вече усещаше пръстите му върху копчетата на наметалото.
Филип издърпа роклята през главата й, измъкна ръцете й и я остави да седне на ръба на леглото. После взе плата, който тя беше захвърлила, преди да избяга, и го сложи до нея. Тогава видя кръвта. Филип изпадна в ужас.
— Господи, какво си направила със себе си?
Наведе се към нея. Сабрина гледаше втренчено.
— Легни тук. Дай да видя. Как си се наранила така ужасно?
— Не!
Сабрина взе едно от одеялата и се покри с него. Филип продължаваше да я гледа с недоумение.
Беше ужасен. Гледаше я, без да пуска халата. Не можеше да разбере какво точно бе станало.
— Но ти кървиш! Къде си се ударила? Къде…
Тогава се досети. И веднага млъкна. Сабрина все още стискаше одеялото. Гневът изведнъж изчезна от лицето му.
— Господи, какъв глупак съм! Благодаря ти, господи, че не е това, което си помислих в началото. А е нещо съвсем естествено. Какво толкова има…
На Сабрина й се искаше да потъне в земята. Погледна го — на лицето му беше изписано облекчение. Може би затова изкрещя:
— Вън!
Сега той се почувства безпомощен. Не знаеше какво да направи. Тя беше толкова притеснена и объркана. Трябваше да я разбере. Продължаваше да го гледа втренчено, а вената на шията й бясно пулсираше. Прекрасната и шия. Сигурно й беше студено. Трябваше да направи нещо.
— Облечи си халата. Ще отида да ти донеса някои неща.
Най-после тя се предаде — явно нямаше повече сили да се бори. Искаше му се да й каже да не става смешна, но тя беше само на осемнадесет години. По дяволите…
Филип се върна след няколко минути и мълчаливо и подаде белите памучни ленти, които внимателно бе нарязал от една мъжка риза.
— Искаш ли топла вода да се измиеш?
Тя кимна. Главата й остана наведена — срамуваше се да го погледне.
— Сабрина…
Филип не посмя да каже нищо повече.
— Благодаря. Моля те, излез.
Гласът й беше толкова унил, колкото и тя самата. Филип й донесе кана с топла вода и сапун, ухаещ на жасмин. Остави ги на умивалника и се обърна към нея:
— Обещай ми, че ще ме извикаш, ако ти потрябва още нещо, моля те!
Сабрина отново само кимна. Филип не знаеше с какво още можеше да й помогне, затова се обърна и излезе.
Дълго след това Сабрина не можа да заспи. Лежеше на леглото и през цялата нощ я измъчваше чувството на безсилие и безпомощност. Ако Филип й беше казал, че се чувства по същия начин, тя нямаше да му повярва. Не, той не се чувстваше така, той беше достатъчно силен. И всичко, което правеше, доказваше това. Най-лошото беше, че тя самата прекрасно разбираше, че няма да може да се справи сама. Ако беше тръгнала за Борамууд, сигурно щеше да умре от студ или щяха да я изядат вълците. А сега какво? Какво ужасно чувство на неизбежност…