Филип прекрачи прага на спалнята й. Сабрина беше застанала с гръб към него и гледаше през прозореца. Мека следобедна светлина изпълваше стаята. Косата й блестеше и слънчевите лъчи играеха по нея като пламъчетата на огъня в камината.
След като се оженят и тя стане негова законна съпруга, той ще й каже, че не е имал никакво намерение за брак. Тя сигурно ще го разбере. Техният съюз няма да бъде по любов, а поради стеклите се обстоятелства. А той ще продължи да си живее както досега.
Сабрина се обърна към него и затвори очи. Вдишваше въздуха, като че ли искаше да долови някаква миризма, после каза:
— Сигурна съм, че улових уханието на хляба на виконта. Не ме интересува как изглежда, ще го изям целия.
Филип се усмихна, но този път я гледаше с други очи, по различен начин. Остави подноса до леглото й и каза:
— Изпекох ти пресен хляб.
На подноса имаше супа, купичка с мед и хляб, с който Сабрина се зае веднага, щом седна. Господи, колко бързо се хранеше! Той дори не успяваше да следи ръцете й. А беше толкова слаба, че чак се разтревожи. Когато я заведе в имението Динуити, ще накара готвача си да готви специално за нея. Ще я поглези малко, но Сабрина ще трябва да внимава да не напълнява много. Също както той внимава, когато се завръща вкъщи.
Тя все още дъвчеше бързо. Той не се стърпя и каза:
— Ако искаш, изяж всичко, което е на подноса. Сега може, но те съветвам да внимаваш — не искам съпругата ми да е дебела.
Сабрина тутакси спря. Втренчи се в него, разтърси глава и преглътна. От голямата хапка се задави. Изпи цяла чаша вода. След това остави всичко на подноса и отново втренчи очи в него. Остана така известно време, после каза:
— Извини ме, Филип, сигурно погрешно те разбрах. Какво каза преди малко? Може би ще го повториш, за да мога да разбера какво точно имаш предвид.
— Както желаете, лейди Сабрина.
— Нали ти казах да не ме наричаш така.
— Много добре. Можеш да си останеш така още малко — каза той, седна до нея и взе ръцете й в своите — пръстите й бяха лепкави от меда. — Сабрина, ще се омъжиш ли за мен? Ще станеш ли моя съпруга? Познаваме се едва от пет дни, но мисля, че можем да живеем заедно и да се разбираме. Какво ще кажеш?
— Да се омъжа за теб? — повтори тя, без да откъсва очи от него.
— Да, само ме изслушай. Разбирам, че знаем прекалено малко неща един за друг, че имаме понякога разногласия, но те са свързани с болестта ти, а тя скоро ще отмине. Ти трябва да ми се довериш и да ми кажеш цялата истина. Мислиш ли, че можеш да го направиш?
— Ти не се чуваш какво говориш! Защо искаш да се ожениш за мен? Та ти не ме познават въобще, нямаш никаква представа коя съм, каква съм и …
— Знам достатъчно. Сега ми отговори! Ще се омъжиш ли за мен?
Сабрина продължаваше да го гледа с недоумение, опитваше се да разбере защо постъпваше така, какъв смисъл имаше да прави това. Изведнъж се сети, че ако се съгласи, ще може завинаги да се освободи от Тревор и Елизабет, ще може да навестява дядо си, без да се тревожи, че някой от тях ще му причини болка, и няма да зависи от леля си Баресфорд, която Елизабет наричаше „старото куче“. Но защо Филип искаше да се ожени за нея? Каква беше причината?
— Не, Филип, разбира се, че няма да се омъжа за теб. По-добре ще бъде, ако ми кажеш защо реши да ме попиташ? А, разбирам. Господи, аз сигурно сънувам. Извини ме, явно главата ми се е замаяла от дългия сън. Сигурно искаш да ме предпазиш от нещо, но аз те уверявам, че няма никаква причина за това. Поне засега.
— Имаш нужда от помощ повече, отколкото моята котка Доркъс, когато си беше счупила крака, Сабрина.
— И защо си е счупила крака?
— Не е важно. Забрави какво ти казах. Доркъс живя щастлива цели пет години след това, щеше да навърши двадесет, когато умря. Сега да се върнем на въпроса — Ричард Кларъндън ли предпочиташ за съпруг, Сабрина? Той е маркиз и със сигурност е много по-богат от мен.
Сабрина отново втренчи поглед в него. Гласът й едва се чуваше:
— Ричард? Ричард Кларъндън? Разбира се, че не го предпочитам. Та аз едва го познавам. Истината е, че той ни посещава много често през лятото. Господи, ти откъде знаеш за Ричард?
— Чарлз Аскбридж беше тук.
Сабрина бавно кимна и без да осъзнава, натроши останалия хляб.
Значи той знаеше всичко за нея.
— Да, Чарли ми каза. Точно той ми спомена Кларъндън и аз си спомних откъде ми е толкова позната фамилията Евърслей. Отначало си мислех, че я свързвам с баща ти, но не е било така. Ричард ми беше казал преди около три седмици в Лондон, че иска да се ожени, но трябва да изчака, докато годеницата му навърши осемнадесет години. Умишлено споменах името му, за да видя какви чувства изпитваш към него. Ако наистина го обичаш, защо просто не се омъжиш?