Филип стана и отиде да седне на стола до леглото й — на него беше прекарал последните пет нощи.
— Да, вече разбираш какво искам да ти кажа, нали? Горкият Чарлз, ако само го беше видяла как изглеждаше, когато влезе тук и те завари да спиш в скута ми, ако можеше да го видиш как ме гледаше ококорен, а на мен ми се искаше да му извия врата…
— Защо?
— Защо беше тук ли? Защото той е собственикът на тази вила, а икономът му се уплашил да не би да са влезли крадци и отишъл да го извика. Така Чарлз дойде и ни видя. Не беше много изненадан, че вижда мен, но беше шокиран, че вижда теб — направо онемя, цели три минути стоя и гледа, като че ли не вярваше на очите си. И така, Сабрина, Чарлз отиде да предаде на дядо ти, че си добре и се връщаш в имението Монмаут.
Изведнъж Сабрина пребледня.
— Не, не мога да се върна, Филип, не мога! Не искам! Не можеш да ме накараш насила да се върна там!
— Време е да ми кажеш истината, Сабрина! Време е да ми кажеш всичко за Елизабет и Тревор. Защо дядо ти не е могъл да те защити?
Той знаеше всичко, но искаше да го чуе от нея самата.
— Не е необходимо да ти казвам нищо повече.
— Доверието е много ценно, Сабрина, и аз искам ти да ми се довериш. Знам, че Тревор е племенник на дядо ти и негов наследник, знам също и че е женен за сестра ти Елизабет, която е по-голяма от теб. Това, което не знам, ще ми кажеш ти. Трябва да знам всичко, за да мога да те защитя.
— Аз наистина се надявах, че Елизабет ще бъде щастлива…
Филип замълча. Само кимна, сложи ръце в скута си и зачака нейното обяснение.
Докато говореше, Сабрина го гледаше право в очите:
— Тревор се опита да ме изнасили… но ти вече знаеш това.
— Да, по-важното е, че не е успял. Сега ми разкажи и останалата част.
— Когато дойде за първи път в имението Монмаут, беше много добър, чаровен, грижеше се непрекъснато за Елизабет, но за нея винаги най-важното е било да стане графиня на Монмаут. Тя направо тържествуваше, нямаше по-щастлив човек от нея на земята. Никой обаче не успя да забележи, че под красивата осанка на Тревор се крие нещо друго — тя замълча за миг. Докато говореше за него, на лицето й се изписа страх и ужас. — Той е малко странен — много красив, строен, с добри обноски, но някак си изглежда мекушав, прилича на жена… Истината е съвсем друга. Всъщност той е жесток и злонравен, изпитва удоволствие, когато причинява болка. Беше ме проследил до залата с портретите, която е най-отдалечената стая в цялото имение. Почти щеше да ме изнасили, но се беше превъзбудил и не успя… не можа…
— Имаш предвид, че той…
— Да, предполагам, че това, което си мислиш, е същото, което искам да ти кажа. На панталоните му имаше голямо петно, беше останал почти без дъх, безсилен, не можеше да се помръдне…
Господи, добре че това копеле е изгубило контрол над себе си!
— Да, разбирам. Продължавай.
— Аз го ударих, но не чак толкова силно. След това той… ами… изпадна в… и аз избягах.
— Искаш да кажеш, че не си взела един от портретите, за да го халосаш?
— Не, ако само ми беше дошло наум, щях да го направя, но аз бях прекалено уплашена. Голяма страхливка съм. Това е.
— Не, не си страхливка. Но си се изплашила до смърт. Това е съвсем разбираемо.
Филип усещаше как гневът бушува във вените му, но така нямаше да може да й помогне. Беше му трудно да говори спокойно.
— Какво направи след това?
— Отидох при Елизабет и й казах какво е направил Тревор. Дори й го доказах. Той ме беше удрял по лицето и цялата бях зачервена, но тя не ми повярва. Тогава разбрах, че тя никога не ме беше обичала…
Ревност, помисли си Филип. Тази кучка е ревнувала, предпочела е да спаси копелето, вместо да се погрижи за малката си сестра. Гневът отново го обземаше. Не искаше обаче Сабрина да го види разярен.
— Елизабет ми каза, че ако отида при дядо и му споделя тази нелепа история, тя ще се закълне, че аз съм се опитала да прелъстя онова копеле. Подчерта, че и двамата са против мен, а Тревор е наследникът на дядо. После ме предупреди, че такава новина би могла да убие дядо, а ако това се случи, то ще бъде изцяло по моя вина. Тогава разбрах, че не мога да остана повече в имението Монмаут. Тревор ме беше заплашил, че ще дойде през нощта в спалнята ми. Не можех да остана повече. Трябваше да се погрижа за дядо, пък и трябваше да се погрижа за себе си. — Сабрина вдигна очи и го погледна. — Още не беше завалял снегът и аз реших, че ще успея да стигна до Борамууд навреме, за да се кача на дилижанса до Лондон. Тогава се изгубих. Явно съм паднала в безсъзнание, а ти си ме намерил.