Сабрина въздъхна и затвори очи. Ако Ричард й направи предложение, тя просто ще трябва да го спаси от него самия.
Като че ли нежният пламък на свещта бе докоснал лицето й. Тя се събуди. Отвори очи. Погледна към светлината и… видя Филип. Беше седнал на леглото й, гледаше я съсредоточено — по всичко личеше, че е загрижен за нея.
Тя се усмихна. Беше свикнала да го вижда така седнал на леглото й. Нямаше нищо странно в това. На нея й беше много приятно и тя не го криеше. Филип й даваше усещането за сигурност и спокойствие.
Той обаче не се усмихна.
— Колко е часът — попита тя и се опита да се облегне на лакти.
Филип веднага се изправи, сложи ръце на раменете й и нежно я бутна назад, за да си легне отново.
— Недей да ставаш. След полунощ е. Надявах се светлината от свещта да те събуди. Радвам се, че не трябваше да чакам дълго, защото щях да заспя.
— Какво правиш тук, Филип? Нали не сме вече във вилата на Чарли? Колко пъти ми каза, че да оставаш насаме с мен е много неприлично — засмя се Сабрина.
— Е, радвам се, че успя да прозреш едната от причините.
— Няма никакви причини, Филип, и нищо не заплашва репутацията ми. Не е справедливо.
— Е и какво смяташ да правиш?
— Нищо. Нещата са такива, каквито са.
Филип докосна челото й и каза усмихнат:
— По-добре ли се чувстваш?
— Да, а ти защо си тук, Филип?
— Ричард ми каза, че не искаш да се омъжиш за него. Искаше да се бие с мен, но после реши, че ако случайно аз бъда избраникът ти, няма да е добре да отида пред олтара с насинено око. Исках да разбера дали е прав, но реших да изчакам, докато всички заспят. Тук съм от около час. Наблюдавах те, докато спиш. Спокойна и щастлива. Дори се усмихна насън. Помниш ли какво сънува? Не? Няма значение.
— Ричард не ти е казал истината, Филип. Обясних му, че нямам намерение да се омъжвам за никого.
Сабрина си спомни разговора с маркиза и страховития му образ. Беше се надвесил над леглото й, а очите му гневно искряха. Беше смешен и… жалък.
— Значи ти отказваш да приемеш предложението ми?
— Да, Ричард, но ти благодаря за вежливостта и загрижеността.
— Ние говорим за нещо съвсем различно от „вежливост“ и „загриженост“, Сабрина. Не ме баламосвай! По дяволите, аз ще се оженя за теб на всяка цена! Всичко е уредено, дори дядо ти се съгласи.
— Той нищо не ми е казвал, милорд — беше отговорила Сабрина, а гневните пламъчета в очите й малко бяха разколебали маркиза, но не за дълго.
— Знаеш, че те желая. Всяка жена би познала мъжа, който се интересува от нея по този начин.
— Но аз не те желая.
— Сега вече разбрах — петте дни с Филип Мерсералт, това е единствената причина, поради която отхвърляш предложението ми, нали?
Ако Сабрина имаше достатъчно сили, щеше да скочи от леглото и да го повали с един удар на пода, но сега трябваше да се задоволи само със словесен двубой.
— Чуй ме, Ричард, не съм от жените, които дразнят мъжете, водят ги за носа, а след това ги отритват и им се присмиват. Ти направи своето предложение по най-галантния начин. Аз ти отказах. Вече си свободен и нямаш никакви задължения към мен, ако изобщо някога си имал такива. Смятам най-напред да навестя дядо си и да се уверя, че е добре и има кой да се грижи за него. След това заминавам за Лондон, при леля Баресфорд. Надявам се разбираш, че за мен няма място в имението Монмаут.
Но Ричард не прие обясненията й. Беше продължил да се гневи, да я заплашва и обижда. Сабрина не можеше да си обясни неговото поведение. Тогава дочу гласа на Филип.
— Е, каквото и да си казала на Кларъндън, той е решил, че аз съм щастливецът. Дойдох да разбера истината от теб. Той каза, че възнамеряваш да отидеш при леля си в Лондон. Какво те кара да мислиш, мила моя, че леля ти ще те посрещне с разтворени обятия?
— Десетте хиляди лири.
Филип вдигна вежди въпросително.
— Наследството? Просто така, даваш си наследството и всичко е уредено. Чудесно! Е, сега всеки ще си помисли, че съм искал да се оженя за теб, за да получа безценната ти зестра. Всъщност повече би ми харесало да ме смятат за щастливия ловец, отколкото за глупавия рицар.