Сабрина се втренчи в него, отвори уста, но после я затвори. Той продължаваше да я засипва с думи, а това още повече я отблъскваше. В един миг дори си каза, че разговорът с Кларъндън й е бил по-приятен. Поне тогава беше спокойна и уравновесена, владееше положението, а сега?
— Филип — прекъсна го тя и се опита да привлече вниманието му, — започвам да си мисля, че е имало облог, който ти си загубил и затова се държиш така. Както и да е, трябва да знаеш, че изобщо не ме интересува. Можеш да съобщиш на Чарли и Ричард, че ще се грижа сама за себе си и нямам нужда от ничие мъжко присъствие.
Точно в този миг забеляза как изведнъж изражението на лицето му рязко се промени. Той скочи.
— Какво, по дяволите, каза току-що? Какъв облог?
Тогава си спомни за Чарли, който също бе решил да й предложи ръката си. Наведе глава.
Сабрина се разсмя, но смехът й не беше весел, а по-горчив и от силно кафе.
— Значи не отричаш? Ти, Чарлз и онзи нещастник, маркизът, сте се препирали като петли, борили сте се да защитите глупавото си мъжко достойнство и личната си свобода. Е, Филип, сега ме чуй! Знам как да се грижа за себе си. Не съм „повредена стока“ и няма да приема предложението на нито един от вас. Остави ме на мира. Уморена съм. Ти ме отегчаваш. Лека нощ, Филип.
Тя се обърна на другата страна.
Филип мълчеше. После стана и бавно започна, но в гласа му се усещаше безкрайна мъка и тъга:
— Светът не е такъв, какъвто го искаме, Сабрина.
— Тогава трябва да го променим. Поне аз така ще направя.
— Има много неща, които все още не си научила. Светът си има свои правила, които няма да промени заради теб, Сабрина. Надявам се да се видим в Лондон.
— Да — отговори тя, — но най-напред ще отида да видя дядо. Ако той има нужда от мен, ще остана.
Филип тежко въздъхна.
— Ти не пожела да ме послушаш, Сабрина, но те моля поне сега да чуеш съвета ми. Дядо ти е толкова болен, че едва ли ще те познае. Няма нужда да ходиш при него, той не се нуждае от твоите грижи.
Тя се обърна към него и го стрелна с поглед.
— Не разбираш ли, Филип? Трябва да се уверя, че за него наистина се грижат. Ти не познаваш Тревор. Той не обича никого, най-малко пък дядо — единствената пречка между него и цялото богатство на Евърслей. Трябва да отида на всяка цена.
Филип мълчеше, погледът му следеше сянката на пламъка, която трептеше на стената. Внезапно каза:
— Ще ми се довериш ли, ако сам отида и проверя как се грижат за графа?
— И какво ще направиш?
— Отговори ми най-напред — ще повярваш ли на думите ми за онова, което ще видя там?
— Предполагам — отговори бавно Сабрина, осъзнавайки своята безпомощност, — след като аз самата ти поверих живота си, защо да не повярвам и на думите ти. Благодаря, милорд, за всичко, което направихте за мен!
— Не би ли могла да ми позволиш да се грижа за теб и в бъдеще?
— Не, милорд, не бих могла да се възползвам от честта, която ми оказвате, не бих искала това да урони престижа и името ви.
Филип само въздъхна, взе свещта и тръгна към вратата.
— Сбогом, Сабрина.
Дори не дочака да чуе отговора й.
Меката светлина на свещта освети коридора и това беше последното, което Сабрина видя, преди той да затвори вратата след себе си, без дори да се обърне назад.
Глава 22
Лондон. Три седмици по-късно.
— Аниса, позволи ми да те поздравя! Твоята племенница е такова чаровно момиче, а пък аз бях чула, че е малко високомерна, дръзка и арогантна. Разбира се, арогантността е необходимо качество, стига да не се прекалява. Винаги съм казвала, че е хубаво човек да бъде поне малко арогантен. Бях чула също, че е прекалено слабичка, направо кокалеста, но на това може и да не се обръща внимание, като се има предвид зестрата й. Поне слабостта не е засегнала гърдите й и човек може да се надява, че при теб ще понапълнее. Какво ще кажеш?
Аниса Баресфорд се вгледа в Лусила Мортън. Много й се искаше да я зашлеви заради глупавите й приказки, но Лусила имаше пари, което означаваше власт, а и бяха добри приятелки още от детинство. Аниса се примири, усмихна се и кимна одобрително. Ще дойде и нейният ред, помисли си тя и каза на глас:
— Права си, Лусила, казах го на милата ми Сабрина. А забеляза ли очите й? Видя ли какви невероятни очи? Виолетови! Никое друго момиче няма такива красиви очи. А и е много спокойна, държи се почтено и е елегантно облечена.
— Но е толкова слаба… — повтори разочаровано Лусила.
Аниса отново кимна в знак на съгласие — все още можеше да се сдържи и да бъде великодушна.