— Елизабет — изрече бавно Сабрина, — сигурно не искаш да кажеш, че си се омъжила за Тревор само за да станеш Графинята на Монмаут, нали? Ти не би направила такова нещо…
Изведнъж всичко, което се беше случило през последните пет години, премина пред очите й — осемнадесетият й рожден ден, времето, прекарано в Лондон, непрекъснатите й проблеми. В този момент Елизабет се обърна и спокойно отговори:
— Направих това, което винаги съм искала да направя, Сабрина. Не е твоя работа какви са чувствата ми към Тревор. Той е мой съпруг и ти няма да опетниш името му! Мръсна малка лъжкиня!
Сабрина едва дишаше.
— Елизабет, но аз не те лъжа! Тревор ме заплаши, че ще дойде отново при мен, в моята спалня. Каза, че ще ми причини болка, ако се опитам да заключа вратата. Той много ме нарани, Елизабет! Едва ли е така с всички останали мъже… не е естествено…
— Млъкни!
Сабрина гледаше втренчено сестра си. Никога не се беше чувствала по-безсилна и безпомощна.
— Не съм и помисляла, че не ме обичаш, Елизабет — промълви тихо Сабрина, стараейки се да подбира думите си, така че да не обиди сестра си, въпреки болката от всички грозни приказки, които бе изрекла Елизабет за нея. — Никога не съм ти причинявала болка. Не мога да повярвам, че любимият ни дядо е обичал тебе по-малко от мен. Не ме пропъждай, Елизабет, не ме гони, ти си моя сестра и единственото, което искам, е да те защитя, да те предпазя от този лош човек…
— Върви си, Сабрина! Не искам да слушам повече патетичните ти лъжи!
Сабрина бавно се изправи.
— Ако не искаш да ми повярваш, тогава ще трябва да отида при дядо. Не мога просто така да пренебрегна заплахата на Тревор. Той каза, че ще дойде в спалнята ми и аз няма да стоя и да чакам стенеща и безпомощна, за да дойде той и да ме унижава.
Сабрина бързо се завъртя на токчетата си и тръгна към вратата. Точно в този момент Елизабет изкрещя:
— Нима имаш дързостта и безочието да кажеш тази мръсотия на дядо? Тогава аз ще му кажа друго! Ще му кажа, че от ревност ти си се хвърлила в ръцете на Тревор, но той те е отблъснал! Разбра ли? Помисли малко, нещастнице! Помисли какво ще стане тогава! Всички ще се нахвърлят върху тебе! Всички ще те ругаят и упрекват! Ти ще бъдеш посрамена пред цялото семейство! Ще посрамиш и дядо!
Изведнъж Сабрина се почувства съвсем чужда и ненужна. Тя се спря до вратата. Гледаше втренчено, но нищо не виждаше. Бавно се обърна.
Елизабет прехапа тънките си устни, но гласът й остана учудващо спокоен:
— Не, дядо няма да ти повярва. А ти знаеш какво ще каже Тревор, нали? Върви, Сабрина! Върви при дядо! И ще видиш колко бързо ще загубиш доверието му, обичта му, привързаността му. Тревор е неговият наследник, глупачке! Неговата страна ще предпочете да вземе дядо, а не твоята, защото чрез Тревор той печели собственото си безсмъртие и продължителността на безценната си родова линия. Може пък и така да се случи, че именно тази мръсна история да го преследва до смъртта му и да не му дава покой дори в гроба. Да не би случайно да искаш дядо да тежи на съвестта ти? Ако това е желанието ти, тогава върви!
Сабрина си спомни и заплахите на Тревор. Не, той не би се осмелил да убие дядо й, но кой може да каже какво ще се случи?! Тя поклати глава, но не каза нищо — не можеше да намери думите, с които да изрази онова, което чувстваше. Още я болеше там, където Тревор я беше удрял, още виждаше петното на панталоните му, още чувстваше омразата, която я задушаваше.
— Знаеш ли, Сабрина — продължи спокойно Елизабет, наблюдавайки сестра си, — тук наистина няма нищо твое. Ако чак толкова си загрижена за съпруга ми и отношението му към тебе, то по-добре ще бъде да напуснеш дома ни завинаги.
В очите на Сабрина премина тъмна сянка от страх и ужас. Те станаха виолетови. Елизабет само извърна глава и отмести поглед от сестра си. Беше казала достатъчно. Искаше да се усмихне, но не посмя. Почти беше победила.
— А сега ме остави! Върви си! — довърши тя с леден глас.
Бурята приближаваше. Тежка и непредсказуема.
— Не искам да виждам лицето ти повече!
Сабрина преглътна сълзите, които се стичаха по бузите й. Опита се да каже нещо, но не успя. Спомените от ужасния следобед все още бяха пред очите й.
Прекара нощта върху един шкаф в старата детска стая. Събуди се призори. Облече се и се промъкна в конюшнята. Само преди един ден Тревор я беше нападнал, а вече й се струваше, че е минала цяла седмица. Сама в ужасния студ, Сабрина гледаше как небето притъмнява, а после се изпълва отново със сняг. Притисна ръка към сърцето си — единствената й надежда останаха онези три лири, които държеше скрити под корсета си. Те щяха да й стигнат да си купи билет за дилижанса до Лондон, за да отиде при леля Баресфорд. Скоро щеше да се стъмни, нямаше много време, но можеше да се скрие зад дървото, само че…