— Да, слабичка е. Нали е боледувала. Но сега вече е добре, макар че все още е бледичка.
— Бледността й идва от това, че стои все вътре. Аниса вдигна леко вежди и изчака да види реакцията на Лусила — тя бавно кимна. В този момент забеляза, че Сабрина стои до дъщеря й Доринда и сравнението никак не й хареса.
— Много по-добра е от Елизабет.
Аниса се разсмя и добави:
— Всяко момиче е много по-добро от Елизабет.
— Вярвам, че характерът на Сабрина не е като на сестра й?
— Разбира се, че не е, въпреки че тя е тук само от една седмица.
Аниса се замисли. Всъщност, ако не разговаряше с най-добрата си приятелка от детинство, сигурно щеше да каже, че Сабрина е прекалено тиха и хрисима. Беше й трудно да реши дали момичето е светица, или хитруша.
Аниса се обърна към приятелката си, решавайки да смени темата на разговор:
— Мадам Жизел направи истинско чудо от синята кадифена рокля на Сабрина. Много ми харесва този руски стил в модата, въпреки че съм малко възрастна за такива облекла.
Лусила я погледна, но не каза нищо — тя също харесваше тези рокли, но, както Аниса, беше попрехвърлила подходящата възраст.
Лейди Аниса се усмихна на племенницата си, която изглеждаше много по-спокойна, отколкото преди няколко часа. За нещастие, Сабрина приличаше на момиче, което ще заспи всеки момент. Може би трябваше да я предупреди, че няма да е лошо от време на време да се усмихва, да показва интерес или да се включва в разговора им. Това би могло да й бъде от полза за в бъдеще.
— Посъветвах я дори още малко да украси роклята, за да стане по-елегантна — добави Аниса, — но и така си е красива. Погледни какви рамене! Мадам Жизел нарочно изряза деколтето на гърба й по-ниско.
— Косата й е прекалено дълга — изплю най-сетне камъчето Лусила.
— Глупости! Косата й е изключителна като очите. Виждала ли си някога такава коса?
— Не е модерна вече.
— Червеникавокафявото винаги е било модерно — ядоса се Аниса.
— Не говоря за цвета, а за дължината. Не мисля, че някой мъж би се загледал в косата й. Сега се носят по-къси коси и съвсем естествено е да не я харесат, ако пък я харесат, значи нямат вкус.
— Да — потвърди лейди Аниса и се замисли. Тя беше препоръчала на Сабрина да я подстриже малко, но момичето не направи нищо. Никога не й беше казвала, че много й завижда за гъстата и красива коса. Нямаше да й каже и сега — това щеше да бъде нейната малка тайна.
Разговорът беше доста разпалил любопитството на лейди Лусила и тя продължи да разпитва за Сабрина:
— Каза, че момичето има наследство…
— Да, наследила е от майка си десет хиляди лири. Колкото до зестрата й — не съм уведомена с точност. Дядо й е много болен сега, но сигурно това не е попречило на щедростта му.
Лейди Лусила погледна гордо към по-малкия си син, Едуард, който все още продължаваше да си губи времето с пълното момиче на Бланш Халфорд. Когато танцът свърши, тя реши да отиде при него и да му каже как с лекота да си спечели богатство и сполука.
Аниса Баресфорд тъкмо оправяше къдриците, си, когато изведнъж замръзна и ококори очи.
— Какво означава това? Господи! Не мога да повярвам!
Лейди Лусила проследи погледа на Аниса и се втренчи във фигурата до вратата — там стоеше виконт Деренкорт, който оглеждаше вяло претъпканата с гости стая. Беше елегантен, безупречен, но ленив като гущер на слънце.
— Какво прави Филип Мерсералт тук — недоумяваше Лусила. — Аз специално попитах Джейн дали той ще дойде, защото мислех за моята мила Доринда, но тя само поклати тъжно глава. Каза ми, че той никога не ходи на такива малки партита, още повече през януари. Какво наистина прави тук? Джейн със сигурност му изпрати покана, но не очакваше да дойде.
Лейди Лусила тутакси извика скъпата си дъщеря, чийто бъдещ съпруг — ако въобще можеше да се нарече такъв — стоеше ленив и отпуснат, но сам.
Аниса Баресфорд си мислеше за виконт Деренкорт като за най-апетитния мъж, когото познаваше. Отдавна не се беше появявал — повече от година. Беше глупаво от страна на Лусила да си мисли, че Филип Мерсералт ще погледне Доринда, но Сабрина — Сабрина беше съвсем друго. Защо ли пък точно Сабрина? Е, това вече е интересно, помисли си Аниса и се отпусна доволно в креслото си — триъгълникът се затваряше…
Аниса погледна Сабрина, която точно в този момент правеше реверанс на младия граф, после махна с ръка на Филип и отново потъна в мислите си.
— Трябваше да му позволиш да те придружи, Сабрина. Не е прилично едно момиче просто така да избяга от ескорта си.
— Да, мадам, забравих — каза Сабрина и седна до леля си. Чувстваше се много уморена, беше й горещо и искаше да си легне и да спи цяла година. Чудеше се колко ли още щеше да издържи.