Филип говореше нежно. Устните му бяха на не повече от инч от ухото на Сабрина.
— Колко жалко, че все още не можеш да танцуваш валс.
— Мога. Дядо беше наел учител по танци за мен и Елизабет точно преди сватбата й.
— Не, не това имах предвид — прекъсна я Филип и я погледна в очите. — Трябва да получиш позволение, за да можеш да танцуваш валс в Лондон.
— От кого?
— От благодетеля на Алмак. Леля ти поиска ли разрешение вече?
— Не зная, не ми е казвала — отвърна Сабрина, без да откъсва очи от него. Филип също я наблюдаваше непрекъснато. Сабрина не можа да се овладее и преглътна, после леко се наклони към него. Тъкмо се допираше до гърдите му, когато той леко я отблъсна.
— Не мога, Сабрина, колкото и да го искам… не мога…
Сабрина го погледна учудена, недоумявайки защо постъпва така. Усети непозната болка и объркване. Ето това тя въобще не беше очаквала. Не го разбираше. Откъде, по дяволите, се бяха появили тези странни усещания?
— Защо?
Бяха толкова близо един до друг, а тя беше облечена във всичките тези ужасни дрехи. Разбира се, изглеждаше прекрасна в тях, но проблемът не беше в това. Той все още я помнеше така, както я беше видял, когато трябваше да я съблече напълно, за да я спаси. Помнеше всеки сантиметър от тялото й… Изведнъж дочу гласа й. Филип каза това, което мислеше в момента:
— Един истински мъж никога не се отказва от една дама от страх, че тя би могла да го компрометира. Нямам намерение да говоря повече за това, то е прекалено лично, но ти по-добре не ме дразни.
— Не мога да разбера. Защо казваш, че те дразня?
Филип въздъхна.
— Разбира се, че не можеш. Нека оставим това за друг път, а сега те моля да танцуваш с мен.
Така разговорът беше приключен. Сабрина се усмихна и се остави на музиката. Разделиха се, но това беше само за миг. Тя направи реверанс и застана в редицата, където бяха всички дами. Най-напред подаде ръка на един джентълмен, след това на друг. Всичко това я напрегна и умори. В края на танца не й беше останала никаква сила. Тогава усети ръката му на рамото си.
— Мисля, че все още много бързо се уморяваш.
— Да, така е, но въпреки това с всеки изминал ден се чувствам все по-добре.
— Не бих искал да те върна веднага при леля ти. Желая да поговорим. Имаш ли нещо против да ти донеса чаша пунш? Ще те освежи.
Сабрина кимна, сложи ръката си върху неговата и така преминаха през голямата зала, на път за трапезарията. Няколкото дълги маси бяха изящно подредени. На тях имаше всичко — от стриди до ябълков пай.
— Гладна ли си?
Сабрина отново кимна. Филип й поднесе пълна чаша, взе шампанско за себе си и вдигна тост:
— Да пием за Лондон и за твоя успех тук, който вече е очевиден!
Сабрина отпи от пунша. Сладко и приятно. Вдигна отново чашата и каза:
— Да пием за света, който няма нужда да бъде променен! Твоят успех е повече от очевиден!
— Не, Сабрина, просто светът все още не те е разбрал.
— Да не искаш да кажеш, че ще го обявиш на всеослушание?
— Не, не е необходимо. Твоят свят все още е прекалено крехък. Стъклен. Само едно малко камъче или една лоша дума и той ще се срути.
— За какво говориш? Какво означава това? Направила ли съм нещо лошо? Леля ми непрекъснато говори, че аз само трябва да се усмихвам и да кимам. Не, Филип, не е честно.
Филип само кимна безпомощен.
— Толкова невинно създание си, Сабрина! Нима очакваш, че новината ще бъде пропусната? Че няма да бъде разгласена? Въпрос на време е. Получи ли писмото ми?
— Да, тази сутрин — усмихна се Сабрина. — Много ти благодаря, Филип!
— Надявам се, че си спряла да се тревожиш.
— Може да се каже.
— Лъжеш ме, но няма значение. Както ти писах, дядо ти се възстановява, макар и много бавно. Изглежда графът е упорит и твърд. Твоят алчен братовчед Тревор ще трябва да почака още доста, преди да поеме властта. Има и нещо, което не ти писах, в случай че леля ти прочете писмото — графът не вярва на Тревор.
Лицето на Сабрина помръкна. Тя вдигна очи към Филип и попита:
— Какво направи?
— Отидох в имението Монмаут и се срещнах с негодника. Изясних му всичко много добре.
Глава 23
— Какво си направил? Филип! Значи си го видял? Да не би да си го прострелял? Моля те, кажи ми, че раната не е опасна! Нали не си го убил?
Филип се смееше от душа и сърце.
— Всъщност през изминалите шест месеца живях с мисълта, че ще се върна в имението Монмаут и ще го пребия — отговори Филип, но нищо не спомена за Ричард Кларъндън, който беше готов веднага да отиде при Тревор и да му потърси сметка за деянията. Образът на онзи негодник отново изплува пред него и ръцете го засърбяха. — Чуй ме, Сабрина, изслушай ме, моля те! Аз наистина отидох в имението и притиснах до стената и онзи нещастник Тревор, твоя братовчед, и неговата невеста. Знаеш ли, те много си подхождат.