Миг след това Филип се отпусна на леглото до нея, подпря се на лакът и отново я погледна. Тогава замахна с ръка и я удари по рамото. Беше съвсем необичайно за него, никога не беше постъпвал така с нея и Мартине горчиво въздъхна.
— Тя е една глупачка, Мартине. Опитах се да я предизвикам, но тя не ме иска. Не я помолих да се омъжи за мен тази вечер. Нямаше смисъл. Достатъчно много неща направих за нея. Защо да се наранявам отново, когато знам, че тя ще ми откаже? Не съм чак толкова глупав… Не знам какво да правя. Мразя нейния страх, не й подхожда. А отгоре на всичко ме обвини в безразсъдство — че уж съм искал да спася името и честта й, понеже й предложих да се омъжи за мен?! Аз да се жертвам заради нея! Представяш ли си? Смешно, нали?
Мартине премигваше в недоумение, а светлокафявите й очи бяха изпълнени със самосъжаление — той вече не я милва, беше далече от нея. Стана й мъчно. Имаше обаче нещо, което я заинтригува.
— Да не би да си компрометирал името на някоя дама?
— Разбира се, че не съм. Толкова ли съм лош?
— Разбира се, че не си, но нали току-що каза…
— Няма такова нещо, разбираш ли? Тя щеше да умре, ако аз не се бях погрижил за нея. И тя го знае, признава, че е така. Целият побъркан свят го знае — изкрещя Филип и сложи ръка на корема й.
Мартине се усмихна, но нищо не каза — искаше с мълчанието си да го предизвика към откровение. И той се хвана.
— Дори Кларъндън я помоли да се омъжи за него. Толкова ли не може да разбере, че нещастието от хорските приказки вече чука на вратата й?
— Но ако ти не си я компрометирал по никакъв начин, тогава защо тя трябва да се страхува от хорските приказки?
Филип се отпусна по гръб. Свещта придаваше причудливи форми на сенките по тавана. Някъде проскърца дъска и той мигновено се изправи и се разкрещя:
— Извикай веднага дърводелец! Не искам да бъда смазан от дъските на тавана, докато се любим!
Мартине кимна, въздъхна и тихо отвърна:
— Не мога да разбера защо това момиче, което не е било компрометирано, е отказало на Кларъндън. Той е толкова романтичен. Само от името му се разтрепервам — говореше Мартине и се усмихваше на Филип, но той остана сериозен. — Да, наистина цялата се разтрепервам, Филип. Защо това момиче не е поискало да се омъжи за него?
— Той не я обича, просто я иска за себе си. Той е един развратник и не я заслужава!
— А ти обичаш ли я?
— Разбира се, че не. Та аз едва я познавам. Нали знаеш, че съм прекалено млад, за да обичам когото и да било. Прекалено млад съм да се женя.
— А ти не си ли развратник?
— Не. Това е въпрос на гледна точка. Аз съм много по-малко развратник от него. Дори не мога да се сравнявам с истинските развратници. Повечето от приказките за моята особа са само клюки. Е, не съм чак толкова чист като Роан Карингтън, или поне това, което се знае за него, но съм почти като него. Е, добре, не като него, но не съм и женкар като Ричард Кларъндън.
— Винаги съм харесвала оценките, които даваш за себе си и за другите, Филип.
— Не изопачавай думите ми, Мартине! Ако Кларъндън имаше възможност, сигурен съм, че щеше да се възползва от нея. Едва ли щеше да постъпи като мен. Ако той я беше открил, нямаше да се спре пред нищо и дори щеше да се възползва от невинността й. Тя поне случи на човек в мое лице. Аз съм честен. Може и да съм изпитал желание да я имам, но не се възползвах от безсилието й.
Мартине се замисли. Имаше още нещо, което разпалваше любопитството и до болка.
— Значи Кларъндън също е предложил себе си в качеството на „съпруг-жертва“, така ли? И всичко това заради едно момиче, което дори не е било опетнено?
— Не става въпрос за това. Никой нямаше да го научи, ако не беше дошъл Чарлз Аскбридж. Твоят романтик Кларъндън нямаше да има нужда да предлага жертвоготовните си услуги. Ако му бях казал, че съм се възползвал от нея, едва ли щеше да бъде толкова самоуверен. Възползвал. Можеш ли да си представиш, че той ме попита за това? Та тя беше почти мъртва, а той мисли, че съм се „възползвал“… Колко е жалък светът, Мартине, чак вони…
— Имаш право — каза Мартине и прокара пръсти по гърдите му до корема. Ако трябваше да бъде искрена, това негово поведение започваше да й омръзва, а разговорът да я отегчава. Тя дори не знаеше кое е това момиче. Едва ли го и познаваше.
— Колко си силен, Филип — промълви тя, докато пръстите й се спускаха все по-надолу.
— Нали знаеш, че посещавам Салона за бокс на Джаксън — отвърна вяло Филип и вдигна глава към гредата, откъдето идваше скърцането.
Мартине се засмя и започна да го целува по гърдите още по-настойчиво.
— Не, Филип, не мисля, че Салонът за бокс на Джаксън има нещо общо със силата, за която ти говоря — продължаваше да кокетничи Мартине, докато ръката й стигна до мъжествеността му и Филип затаи дъх.