Сабрина махна фибата от косата си и я разпиля около лицето си. Дано да беше избрала правилната посока. Трябваше да побърза, за да може да се прибере на топло в някой хан, а най-близкият беше „Гарванът“.
Отново усети парещата болка в гърдите — толкова силна, че се наведе напред. Едва дишаше. За пръв път трябваше да си признае, че е сериозно болна.
— Няма да умра! Не искам да умирам!
Промъкваше се лазешком между къпиновите храсти.
Всяко дърво, покрай което минаваше, бе още едно преодоляно препятствие. Да, още малко и щеше да излезе от гората. Дърветата започваха да оредяват. Беше почти стигнала, беше съвсем близо до Борамууд. Изведнъж усети, че полита. Беше се спънала в корените на едно дърво. Падна. Лицето й се заби в снега. Нямаше сили да се изправи. Точно тогава усети прилив на топлина. Колко странно! Земята не беше чак толкова студена. Въздъхна. Искаше да си почине малко, съвсем малко… После ще продължи… Ще се почувства по-силна… ще затича към Борамууд.
Глава 4
— Господи! Проклет да си!
Филип Едмонд Мерсералт, виконт Деренкорт, дръпна силно юздите на дорестата си кобила Таша, огледа се, но освен сняг и дървета нищо друго не се виждаше наоколо и той продължи да ругае. Проклет да е този Чарлз! Истина е, че го харесваше, познаваха се от толкова много години, че вече не си спомняше колко точно, но защо трябваше да постъпи така? Това вече беше прекалено от негова страна! Бяха тръгнали към имението му, което се намираше в Морленд, а взе че изостави Филип някъде насред гората, без дори да се замисли, че той не познава тази местност. Вятърът се усилваше и снегът се носеше във въздуха. Всеки момент щеше да се извие виелица. Ако го видеше, Филип сигурно щеше да го застреля. Ако въобще можеше да го види в този сняг…
Не, това наистина беше невероятно. Таша беше силен и бърз кон. Знаеше, че трябва да върви на изток. Просто трябваше да излезе от тази проклета гора, и то съвсем скоро, но нищо не се виждаше. Поне да зърнеше в далечината селото или някой от чифлиците на Борамууд. Така му се искаше да изпие чаша кафе и да се стопли. Наоколо се виждаха само дървета и сняг. Никакви постройки. Филип отново изруга. Нямаше и един ров наблизо, за да скрие Таша от вятъра, който все повече се усилваше.
Какъв глупак беше, че се съгласи да пусне слугата си Дамблър напред с багажа. Въпреки всичките си недостатъци, Дамблър се ориентираше много по-добре от него. И сега сигурно вече си седеше на топло в кухнята до печката в Морленд. А неговият господар се скиташе на студа, гладен и премръзнал.
Какво го беше накарало да се съгласи на това налудничаво пътуване? Ловът? Коледните празници в Морленд? Дали въобще щеше да се добере дотам преди Коледа?!
Филип потупа Таша по гърба, погали я нежно и я подкани да тръгне. Снегът премрежваше погледа му и му пречеше да говори:
— Хайде, Таша! Ако останем още малко тук, проклетият Чарлз ще ни открие чак през пролетта, когато се стопят снеговете!
Надяваше се, че се движи на изток. Здрачаваше се. Скоро щеше да стане съвсем тъмно и той едва ли щеше да открие пътя и да се добере до Морленд. Изведнъж Таша се изправи на задните си крака и обърна главата си наляво. Съвсем наблизо се виждаше малка къщичка, сгушена до хълма в средата на самата гора. Първото нещо, което си представи, бе чаша горещо кафе и Филип пришпори коня.
Когато приближи, видя, че това не е къщичка, а двуетажна сграда от червени тухли. По лицевата й част пълзеше бръшлян, който бе затрупан със сняг. Филип скочи енергично от коня и се запъти към входа. Изтупа снега от дрехите си, изправи се пред колоните и почука настойчиво. Никакъв отговор. Възможно ли беше да няма никой? Сградата приличаше на ловна хижа. Собственикът вероятно бе заминал някъде да прекара зимата и щеше да се върне чак напролет. Филип застана до коня, облегна се на седлото и се замисли.
— Ех, Таша, а аз ти обещах много овес, след като ме отведеш до Морленд. Вместо това, ето ни сега тук. Как ще си отмъстя на Чарлз?
Филип махна едната си ръкавица, пъхна ръка под палтото си и извади часовника. Беше почти четири следобед. Погледна снега, който падаше като мрежа пред очите му, после Таша и накрая пътеката, по която бяха дошли. Ако не успееше да намери пътя, за да се измъкнат оттук, щеше поне да се върне обратно в хижата. Трябваше му още поне половин час светлина, за да се опита да излезе от гората.