Сабрина се отмести от прозореца, когато дочу стъпките на новата си прислужница в съседната стая. Е, поне не беше съвсем изоставена. Разбира се, не можеше да приеме Хикълс като човек, на когото да се довери, но и това й стигаше — не беше сама. Сабрина малко се намръщи, когато мярна прислужницата. Тя беше пълничка стара мома и винаги се опитваше да изглежда невинна и непорочна дори когато се усмихваше.
Нещата щяха да стават още по-сложни, но все още не можеше да каже, че е изпаднала в бедствено положение. Когато отиде в банката на Хор, за да се увери, че наследството й е непокътнато, имаше чувството, че всеки мъж знае коя е и че мястото й е в някоя долнопробна кръчма. Все пак успя да запази самообладание и държа брадичката си изправена, докато настояваше мистър Бонифас да я приеме. Той беше лицето, което отговаряше за парите й. Най-сетне всичко беше приключено. Собствеността й беше прехвърлена на нейно име. Леля й Баресфорд не можа да направи нищо. Сабрина беше убедена, че тя вече се беше опитвала да й навреди, защото мистър Бонифас беше изпратил един от чиновниците си да й разкаже за някои машинации.
Тя седна в брокатеното кресло и втренчи поглед в отсрещната стена. Там висеше една не много добре нарисувана картина. Сабрина се усмихна на себе си. Спомни си какви надежди имаше дори след съкрушителния разговор с Тереза Елиът. А беше само преди пет дни… Леля й я беше погледнала доста странно, но тя се извини, че има главоболие и я помоли да се приберат вкъщи.
Колко сляпа е била да вярва, че може да промени света! Беше решила, че никой няма правото да й причинява болка и страдание. Още на следващата сутрин забеляза презрителните погледи на дами, които въобще не познаваше и никога дотогава не беше виждала. Трябваше да приеме и факта, че е пренебрегната от най-близките приятелки на леля си. Един джентълмен, когото беше забелязала същата онази катастрофална вечер на бала, буквално я изпи с поглед и потърка длани от удоволствие, когато я видя.
Същия следобед Сабрина разговаря с леля си. Беше решила да й каже цялата истина и да не скрива нищо, но там беше лейди Мортън. Лицето й беше застинало в презрение и отвращение. Сабрина влезе в библиотеката с вдигната глава — все пак тя беше внучка на граф, а не просто една обикновена роднина. Може би леля й щеше да се опита да изглади отношенията й с обществото.
— Седни, Сабрина! — Беше казала лейди Баресфорд. Сабрина се огледа безпомощно и срещна очите на леля си. Те бяха студени и безизразни.
— Значи лейди Мортън вече е говорила с вас, лельо — започна тихо и смирено Сабрина, опитвайки се запази спокойствие.
Отново се огледа с надеждата да види въпросната дама, но тя вече си беше отишла. Колко странно, че една такава стая, пълна с египетски украшения, претенциозни мебели и тежки завеси, се наричаше библиотека!
— А ти какво си помисли? — попита лейди Баресфорд.
— Лельо, мога да ви обясня всичко. Трябваше да ви кажа още миналата вечер, но реших, че едва ли някой ще обърне внимание на приказките на Тереза Елиът. Сега обаче знам, че е необходимо да ви кажа цялата истина. Щях да дойда още по-рано, но лейди Мортън се забави, а аз не исках да присъства никой друг. Съжалявам! Моля ви да ми разрешите да ви обясня.
— Добре. Съгласна съм. Трябва да ми обясниш всичко, до най-малката подробност. Сигурно затова толкова много се смееше, докато показваше на света, че си блудница? Господи, най-напред ме унизи Елизабет, а сега и ти! Сестра ти поне не посмя да се появи в дома ми, след като се показа парцал!
— Лельо, не зная какво ви е казала лейди Мортън, но вие трябва да ме оставите да ви обясня. Трябва да ми повярвате, че всичко казано от Тереза Елиът е лъжа, измислена изцяло от нея.
Лейди Баресфорд се изправи. Лицето й пламтеше от гняв, а ръцете й бяха свити в юмруци.
— Значи ти отричаш, че си избягала от имението Монмаут?
— Не, разбира се, че не отричам това, но аз трябваше да избягам. Тревор се опита да ме изнасили. Не можех да остана повече там, защото Елизабет реши да защити него, а не мен. Той ме заплаши, че ще дойде вечерта в спалнята ми. Бягството беше единственият начин да се спася.
— Значи Тревор се е опитал да те изнасили, така ли? Това ли е твоята версия? Не, момичето ми, не можеш да ме излъжеш. Та той е женен за Елизабет само от месец. А аз предположих, че ще ми кажеш, че не си прекарала цели пет дни съвсем сама с Филип Мерсералт.
— Бях болна. Тежко болна, лельо. Той ме е открил в гората Епингам. Била съм в безсъзнание. Исках да избягам в Борамууд и оттам да взема дилижанса до Лондон, за да дойда при вас. Филип спаси живота ми. Това е, лельо, повярвайте ми! Той се грижеше за мен като за по-малката си сестра. Нищо друго не е направил. Трябва да ми повярвате! Бях толкова болна, че едва можех да се храня. Чарлз Аскбридж каза, че така Филип е компрометирал името и честта ми, но нищо такова не се е случило. Не съм направила нищо лошо! Нито пък той.