— Лейди Сабрина, чаят е готов. Искате ли да ви сервирам?
— Да, благодаря ти, Хикълс.
Сабрина забеляза как в очите й проблясват пламъчета и усети престорената сервилност в гласа. Колко странно, помисли си тя, загледана в жената. Дори слугите се досещаха за нейния позор. Дали Хикълс знаеше нещо?
Сабрина погледна часовника над камината. Стрелките бавно се движеха. Приближаваше вечерта. Нямаше смелост да напусне хотела, за да не срещне някой познат. Спомни си за онзи джентълмен, който й се засмя, потривайки ръце. Искаше й се сега да е тук, за да може да го удари през лицето.
Когато часовникът отбеляза четири следобед, тя се сети, че е вторник. Беше обещала на Филип да пояздят заедно и трябваше в понеделник да отиде в парка. Чудеше се дали той бе ходил да я търси у дома й, дали знаеше какво се е случило.
Филип подозираше, че ще стане така и я беше предупредил, а тя се беше изсмяла в лицето му. Сега можеше да се изсмее сама на себе си. Сабрина се погледна в малкото огледало до камината. Лицето й беше неузнаваемо слабо, а под очите й имаше тъмни кръгове.
— Е, стана ли ти ясно, че си голяма глупачка — попита тя образа от огледалото. — Много голяма глупачка. Глупачка без бъдеще. Всичко, което имаш, са самотните дни, месеци, години…
Сабрина почувства внезапен гняв към несправедливостта, която владееше света, и сви ръката си в юмрук, който стовари в огледалото. Стъклата се пръснаха и кръвта се застича по пръстите й.
Някъде към полунощ, след като беше стояла замислена дълго пред камината, реши да предприеме нещо. Вярно, че светът не се беше променил, но тя пък беше станала друга. Бъдещето беше пред нея и тя нямаше да го пропилее в самосъжаление.
Най-после беше открила решението на проблемите си. Оставаше да го осъществи. Знаеше, че може да го направи.
Малко след това Сабрина заспа дълбоко.
Филип не се завърна от имението Динуити в понеделник, както очакваше, а пристигна в Лондон още в събота. Истината беше, че тя му липсваше и непрекъснато се ругаеше заради спомена, от който не можеше да се отърве — виолетовите очи. Не можеше да спре да мисли за нея, тревожеше се какво прави в момента, дали се храни добре, дали ще хареса кухнята на неговия готвач…
А сега беше наистина загрижен и обезпокоен. Беше сряда. Филип седеше в библиотеката си замислен и гледаше празното пространство.
Беше решил да не й предлага отново брак, докато тя напълно не осъзнае, че това е единственият й изход, но очакванията му не се оправдаваха. Беше научил за провала й. Дори дочу слугата си да коментира събитията с другите слуги. Това беше вече много лошо. Филип предположи, че след като тя беше отишла в хотел Кавендиш в събота вечерта, значи е била много ядосана. Как ли се е чувствала, след като не е могла да докаже невинността си? Дали обвинява и него? Разбира се, че ще го вини…
Някой пъхна бележка под прозореца.
Той я разгъна и я прочете. После отново я прочете. Най-после! Нямаше да издържи дълго, без да я вижда. Имало нещо важно, което тя трябвало да обсъди с него. Какво ли е то? Поне беше запазила чувството си за хумор. Едва сега Филип се увери, че е постъпил правилно, като не е отишъл направо при нея, а е изчакал тя да се обади. Сега беше неин ред. Най-после бе проумяла истината! Филип се зачуди дали Дамблър ще му помогне да намери такива дрехи, каквито тя му беше написала да облече.
Глава 27
В сряда следобед виконт Деренкорт леко почука на вратата на една от стаите в хотел Кавендиш. Пълна жена на неопределена възраст с малко странни маниери му отвори и го погледна така, като че ли той беше печената й гъска за вечеря.
— Виконт Деренкорт. Можеш да съобщиш на господарката си.
Филип гледаше спокойно и хладнокръвно. Помисли си, че Сабрина не заслужава такава отблъскваща прислужница. Зачуди се как ли се отнасяше тя към господарката си.
— Лейди Сабрина, виконт Деренкорт е дошъл да ви види.
Сабрина се беше облякла много добре, но когато се появи, Филип остана ужасен от вида й. Лицето й беше бледо и слабо, а в очите й имаше уплаха. Сигурно се страхуваше да не би и той като другите да я отхвърли и да се откаже от нея.
— Милорд, благодаря ви, че дойдохте — каза тя с треперещ глас и на Филип много му се прииска просто да я вземе в прегръдките си и да я успокои. Но тя му беше писала в бележката, че има да обсъди с него едно делово предложение. Сега той трябваше да играе по нейните правила и затова не се помръдна от мястото си.