Сабрина се обърна към прислужницата си:
— Свободна си, Хикълс. Облечи се добре. Навън е много студено.
Филип свали палтото и шапката си и когато Сабрина ги взе, я попита:
— Какво си направила с ръката си? Дай да видя!
— Нищо сериозно — отвърна Сабрина и я скри отзад. — Благодаря, че дойдохте, милорд. Ще седнете ли?
— Не, най-напред искам да видя какво е станало с ръката ти! Кой я превърза? Някой слепец ли?
— Не, аз сама. Порязах се на огледалото. Не е толкова сериозно и не ме боли.
Филип все още очакваше да му покаже ръката си. Най-накрая я видя. Махна превръзката. Раната се откри.
— Не е чак толкова малка — каза той замислено. — Ще трябва да я залеем с малко бренди, за да няма замърсяване. Имаш ли бренди?
Сабрина кимна и се обърна към шкафа. Брендито беше евтино, но за поливане на рани ставаше.
— Ела тук — каза той и отиде до прозореца. Отвори го и протегна ръката й навън. Заля я с брендито. Тя не реагира. Дори не се оплака, че я боли. За щастие, в този момент по улицата не минаваше никой.
— Дай да я превържа. Боли ли те?
Ръката й гореше като в огън, но тя отрече да я боли.
Филип направи превръзката много внимателно.
— Готово. Как се чувстваш?
— Добре, благодаря.
— Не би ли искала да ми кажеш как се случи?
— Просто бях непохватна. Нищо важно.
Филип кимна и седна. Преплете пръсти и се усмихна.
— Искаш ли чай?
— Не. Не бих казал, че си ме повикала на чай.
— Добре.
Сабрина седна точно срещу него. Беше спокойна, все още успяваше да се владее. Държеше се. Ако сега започнеше да й говори колко много е загрижен за нея, тя сигурно щеше да го приеме като съжаление, а той не искаше това.
Сабрина продължаваше да мълчи. Само го наблюдаваше. За да я накара да започне, Филип каза:
— Получих бележката ти, Сабрина. Беше ми написала, че имаш делово предложение за мен.
— Да, така е — отвърна тя унесено, загледана в някаква точка точно над лявото му рамо. — Предполагам вече си разбрал защо съм тук.
— Да. Върнах се в Лондон още в събота. Вече ти си единствената тема на разговор. Историята е изопачена и преувеличена. Доста благородници в Лондон са ми страшно разгневени.
Сабрина го погледна право в лицето.
— Значи ти си се върнал още в събота? Знаел си какво е станало и нищо не направи? Днес вече е сряда. Сряда!
— Да, така е. Е, какво предложение имаш за мен?
Сабрина нервно се изправи и тръгна към камината.
— Прав сте, милорд…
— Филип.
— Да, Филип. Ти беше прав за абсолютно всичко. Разкрита съм от една единствена дама, лейди Тереза Елиът, която, предполагам, е влюбена в теб и много иска да те запази за себе си. Въпреки че я уверих, че не си обвързан с мен, това не я успокои. Както ти казваше, достатъчен е само един зъл език и всичко става известно на целия свят. Леля ми, за съжаление, не ми повярва, но затова пък вярва на всички останали. Тя поиска да се върна в Монмаут. Знаеш, че не мога да направя това и ето ме тук.
— Няма да ти припомням, че те бях предупредил какво може да се случи.
— Благодаря ти, оценявам сдържаността ти.
Филип само се усмихна.
— И какво е твоето предложение?
— Много дълго мислих върху него. Никога не съм се чувствала изоставена от приятелите си. Не бих могла да живея по този начин. Много ми е трудно. Едва ли бих изтърпяла още такъв терор.
Филип много добре си представяше какво означава всичко това. Въпреки че навремето той сам беше развалил женитбата си, в един момент се бе почувствал самотен и отхвърлен от всички и от всичко. На Сабрина сигурно й беше още по-тежко.
— Значи си сама и се чувстваш самотна. Не ти харесва обаче да живееш така. Какво предлагаш, Сабрина?
— Бих желала да се ожениш за мен. Честна сделка, Филип. Ако се съгласиш, ще получиш останалите ми девет хиляди, петстотин и петдесет лири и моята зестра. Нямам представа на колко точно възлиза, но мисля, че не е малка. Причината, поради която лирите намаляха, е, че леля ми се е възползвала от тях по време на престоя ми у нея.
— Без съмнение ти си богата наследница, Сабрина. Сигурно имаш много по-голямо състояние от онази наследница на Динуити, която е живяла през миналия век. Предложението ти е доста примамливо. Но ако се оженя за теб, ти ще ми повериш ли бъдещето си?
Мразеше тези думи, ненавиждаше причините, които я караха да се откаже доброволно от независимостта и свободата си. Толкова хубаво й беше да се чувства самостоятелна! И защо Филип се държеше така с нея? Колко странно говореше. Като че ли не ставаше въпрос за тяхната женитба, а за нещо съвсем делнично.
— Да — промълви тя свръхсили. Трябваше да бъде спокойна и да запази самообладание. Сега, когато вече се беше престрашила да говори, трябваше да каже всичко, което беше решила, затова се изкашля и продължи: — Ще имаш всичко. Много дълго мислих върху това. Съгласна съм и да си запазиш свободата. Ти си млад, въпреки че не мога съвсем да го разбера, след като си осем години по-възрастен от мен, но за мъж това е ранна възраст за женитба. Във всеки случай, ще си продължиш връзките с дамите от лондонското общество. Леля ми каза, че ти никога не си възнамерявал да се жениш, защото обичаш да се забавляваш с различни жени. Затова реших, че предложението ми не трябва да те откъсва от твоите желания и потребности.