— Разбирам. Предлагаш ми свобода?
— Да.
Филип не можа да се сдържи и се разсмя на глас.
— Бракът никога не ограничава свободата на мъжа, Сабрина, освен ако не е пълен глупак. Има ли нещо друго, което би могло да ме заинтригува в предложението ти?
Сабрина се наведе, за да не може той да види колко тежко й стана от безгрижните му думи. После събра сили и продължи:
— Можеш също да имаш и мен, ако това въобще те интересува, но предполагам вече си се убедил колко съм безчувствена и едва ли заслужавам вниманието ти. Вероятно не представлявам нищо пред дамите, които вече имаш. Това е. Нямам нищо друго, освен кобилата си, която е все още в имението Монмаут. Но тя е куца.
— Една кобила също е състояние, макар и куца.
При тези думи Сабрина вдигна глава и той видя в очите й неизмерима мъка и обида. Точно това му трябваше.
— Аз също съм нещо, нали? — попита тя тихо.
— Разбира се, че си. Сега да поговорим още малко за моята свобода. Значи цялата ми роля във всичките тези машинации е да спася името ти от позор, като ти дам моето име, така ли?
— Точно така — отговори Сабрина, но гласът й беше станал още по-тих и развълнуван. Нямаше повече какво да каже и зачака неговия отговор. Никога не се беше чувствала толкова жалка и безпомощна. Мразеше да се чувства така. Това й припомняше мерзостта на Тревор.
Филип стана и протегна ръка. Тя подаде своята и той я стисна делово.
— Приемам, Сабрина.
За миг си помисли, че тя ще припадне… После лицето й възвърна цвета си. Филип я погледна — харесваше очите й — толкова необичайни и красиви.
— Иска ми се да ти припомня, че според теб човек не бива да се жени, ако не е влюбен, нали?
Сабрина искаше да го уязви по някакъв начин, но не можеше. Сега тя го молеше за услуга.
— Не си глупав, Филип. Всичко се промени. Предишният ми живот вече не съществува. Всъщност аз дори не те харесвам, но ще се омъжа за теб.
Изведнъж лицето й почервеня от гняв и безсилие. Не се сдържа и се развика:
— Не мога да повярвам! Ти все още си чудесен, приет си навсякъде топлосърдечно и от мъже, и от жени, канен си навсякъде. Ти не си морално пропаднал, а аз съм. Не е честно!
— Да, така е. Аз самият никога не съм можел да го проумея, но точно така е установено в обществото. Бях ти казал, че ще бъдеш осъдена от всички. Трябваше да играеш по правилата, Сабрина, и щеше да оцелееш. Сега ме молиш да се оженя за теб, а това беше правило номер едно. Вече започваш да разбираш живота.
Филип седна отново в креслото и изпъна крака. После се облегна назад и сложи ръце на тила си.
— Ще изуча всичките тези проклети правила, обещавам. Чай?
Филип като че се стресна, наведе се напред към нея и попита:
— Кажи ми, Сабрина, наистина ли ми предлагаш себе си, парите си и наследството си?
Ръката й трепна. Филип го забеляза и изруга наум.
Прекаляваше!
— Щом трябва — каза тихо тя. — Всичко, което ти изредих. Аз не съм красива — прекалено слаба съм. Ако не се отвратиш от мен, тогава сигурно ще ми се присмиваш.
— Разбирам, но ти ми предложи моята свобода…
— Да.
— А ти възнамеряваш ли да си намериш любовник?
Сабрина изведнъж пребледня.
— Не, не, това е невъзможно! Това е абсурд! След Тревор! Не, никога!
— Но ти ми предложи безценното си тяло. Ще успееш ли да оцелееш, когато сложа ръце на него?
Сабрина погледна към пода.
— Не знам. Също така не знам какво точно изисква това. От опита ми с Тревор… Не бих искала да се чувствам отново така…
— Ами ако ти докажа, че не е чак толкова лошо? Ако те убедя, че отдаването на подходящ мъж може да те накара да промениш мнението си и да харесаш любенето?
— Не, поне засега не мога да си представя, че би ми харесало. Но ти обещавам да изпълнявам задълженията си. Ако желаеш, можеш да ме имаш. Само че ще оставим това за най-последно от цялата сделка.
— Звучи много приятно — каза Филип и си представи Сабрина гола в леглото, застинала като статуя. Ужасно!
Той отново си припомни какво й се беше случило. Копеле! Защо въобще трябваше да й припомня тези ужасни неща?