Въпреки че палтото му беше дебело, вятърът като че ли стигаше чак до костите му и студът го сковаваше. Потръпна и сгуши глава в яката си. Снежинките падаха на върха на носа му и премрежваха погледа му. Пристегна палтото си, вдигна шала почти до очите и се наведе към Таша, за да се затопли поне малко. Пътеката се разклоняваше. Вдигна отново очи към небето, но нагоре се виждаха само снежинките. Не знаеше накъде да поеме. Тогава се сети за монетата. Извади я от джоба си, подхвърли я нагоре и пое по лявата пътека. Не трябваше да забравя пътя към ловната хижа, ако въобще беше възможно да го открие отново сред тази снежна гора. Дали щеше да успее да се върне, ако не намери пътя към Морленд…
Изведнъж му стана смешно. Сети се за приятелите си. Какво ли щяха да кажат, ако знаеха, че се е загубил в снежната буря в гората някъде около Йоркшир? Дали въобще щяха да си спомнят за него? Сигурно само Роан Карингтън, най-добрият му приятел, щеше да се загрижи за него. Като че ли и сега го чуваше: „А, Филип, ти можеш да обходиш цяла Шотландия и винаги ще откриеш верния път, но когато стане въпрос за Йоркшир, се загубваш, без да има причина!“
После изведнъж се сети за Мартине. Виждаше я на леглото, облечена в нещо прозрачно, толкова тънко, че всичко се виждаше. Това винаги го беше изпълвало с такава похот, че, честно казано, въобще не го интересуваше дали тя му се присмива.
Снегът ставаше все по-дебел. Беше ли възможно да падат такива големи парцали! Пътят вече не се виждаше на три-четири фута напред. Таша ускори ход.
Дали не беше по-добре да се върне назад, в онази ловна хижа, докато все още можеше да се добере дотам? Съвсем скоро щеше да се стъмни. Можеше да продължи в тази посока не повече от пет-десет минути. Винаги бе преценявал съвсем точно времето, дори Мартине му се чудеше как успява да познае колко е часът, без да поглежда часовника. Да, той винаги можеше да разбере кога трябва да свърши това или онова. Филип се усмихна на себе си и извади часовника. Да, можеше да си отпусне още десет минути, после наистина трябваше да се върне обратно в хижата.
Мартине, неговата винаги уморена, но знаменита любовница! Образът й отново изплува пред очите му. Мисълта за нея стопляше кръвта му. Когато й каза, че смята да замине на север за Коледните празници и няма да бъде в Лондон известно време, тя се надигна на лакти, помилва раменете му и се засмя: „Красивият ми кавалер значи предпочита да умре от студ в снежната виелица, отколкото да остане при мен, така ли? Но това е абсурдно!“
Филип се усмихна. Разбира се, че щеше да предпочете да остане при нея и ако имаше как, сега щеше да си бъде на топло, разсъблечен в нейното широко легло, с лице, заровено във великолепните й гърди, без да бърза за където и да било.
Снегът продължаваше да вали и Филип пришпори отново Таша. Но изведнъж видя съвсем наблизо голяма тъмночервена купчина. Разтърка очи. Купчината си остана там.
Какво беше това, по дяволите? Как е могло да остане непокрито от снега? Дали щеше да го забележи, ако се беше забавил още пет минути?
Филип обърна Таша и се насочи към купчината. След това дръпна поводите и конят спря. Известно време само наблюдаваше. Кадифена рокля, която вероятно покриваше някакво женско създание.
Скочи от коня и клекна. Какво, по дяволите, беше станало? Какво търсеше това създание тук, насред гората, в тази ужасна зимна виелица? Внимателно я обърна и се вгледа в лицето й — съвсем младо момиче, бледо като снега, около устните му имаше синя ивица, покрита със скреж. Кожата й беше толкова прозрачна, че се виждаха вените й. На бузата си имаше две дълги драскотини. Кръвта по тях бе замръзнала и покрита със сняг. Голям кичур коса падаше на челото й.
Филип махна ръкавицата си и пъхна ръката си до сърцето й — беше все още жива. Леко я плесна по бузата, но тя не реагира. Удари я по-силно, разтърси раменете й. Беше виждал измръзнали хора преди две години, когато прекара зимата в Полша. Тогава французите нападнаха Русия и той бе принуден да остане там. Пред очите му умираха хора от студ и Филип знаеше, че те обикновено не идваха в съзнание.
Нямаше повече защо да се бави. Взе я на ръце, загърна я, колкото успя, с палтото си и се обърна да види къде е Таша. Единствената възможност да се прибере на топло бе ловната хижа. Дори и собственикът да отсъстваше, поне щеше да има къде да се подслони.
Притисна момичето до гърдите си, за да може поне малко да я стопли, и пришпори Таша.
— Е, Таша, животът става по-сложен.
Кобилата мръдна уши и изцвили.
Филип слезе от коня пред малката конюшня до ловната хижа и въведе Таша вътре. После внимателно свали момичето и го положи на купчината сено. Трябваше да разседлае Таша и да я завие с одеялото. Потупа я по гърба и каза: