— Благодаря ти, Грейбър, Нейно благородие лейди Баресфорд тъкмо си тръгваше. Лека нощ, лельо.
Лейди Баресфорд се обърна и злобно погледна Сабрина.
— Е, племеннице, ти си постла леглото, сега можеш спокойно да си легнеш в него!
Знаеше, че това беше точно в целта, но Сабрина с нищо не показа, че се е засегнала. Една къдрица щеше да падне всеки миг на лицето й и това много повече я интересуваше, отколкото язвителните думи на леля й.
Лейди Баресфорд не можа да се стърпи и добави:
— Мъжете обожават невинните жени!
След това гордо преметна шлейфа си през рамо и се запъти към стълбите. Филип се обърна към Сабрина.
— Не й обръщай внимание. Не се ядосвай за всичко онова, което чуваш. Хайде да отидем да си легнем.
Сабрина го погледна недоверчиво. Той й се усмихна.
— Не се тревожи за нищо. Повярвай ми, Сабрина! Довери ми се.
Все пак Филип не беше кой да е, а мъж, който държи на думата си. Никога не би си позволил да я измами. Трябваше да й даде време да го опознае.
Той самият имаше нужда от време. Не можеше да си представи как щеше да продължи животът му.
— Грейбър ми каза, че онази отвратителна прислужница си е отишла вече. Според него Дорис ще ти помага много по-добре. Ще я изпратя при теб — стисна ръката й успокоително Филип и тръгна.
— Никога не съм виждала ангел с такава красива коса като вашата, милейди — каза Дорис. — Дори и на картинките. В Библията ангелите са русокоси красиви момичета с големи сини очи. Мисля, че ако имаха червеникави коси, щяха да бъдат точно като вас.
Само ако не бяхте толкова бледа и безжизнена, помисли си Дорис, но не го каза на глас. После остави нощницата й и си представи как Сабрина стене от удоволствие в прегръдките на господаря й. Беше прекрасен и тя не веднъж се беше уверявала в способностите му, но сега той си имаше съпруга, за която да се грижи. Най-странното нещо бе, че това мъничко създание беше по-уплашено и от преследван заек. Съвсем не приличаше на момиче, което отдавна се е разделило с девствеността си и сега примира от щастие, че е накарало виконта да се ожени за него. Дори изглеждаше жалка и безсилна.
Сабрина кимна на Дорис и прислужницата вътрешно се засмя. Не можеше да си представи, че съществува жена на света, която да не изгаря в прегръдките на господаря й, дори това безцветно създание би трябвало да го е почувствало. Тя остави четката й за коса на масичката и попита:
— Трябвам ли ви още, милейди?
— Не, благодаря ти, Дорис.
Дорис се поклони и тихо затвори вратата след себе си.
Сабрина отново се обърна към огледалото и се вгледа в чертите си, но видя отражението на леглото. Беше огромно и масивно. Цялото направено от дъб, с красива дърворезба и завеси, които стигаха чак до пода. Всичко това ужасно я плашеше.
Тя взе свещника и се приближи. Остави го на нощното шкафче. Филип й беше казал, че всички дърводелци са на нейно разположение, за да поправят леглото, ако тя пожелае. То беше на майка му и той много съжаляваше, че не е разполагал с достатъчно време, за да го направи по-приветливо.
Никога не беше прекарвала нощта с мъж. Но сега вече беше омъжена. Тя самата се беше предложила на Филип като част от сделката. Не си спомняше той да е бил много очарован от този факт.
Сабрина се пъхна под завивките и ги дръпна чак до брадичката си. Лежеше, без да помръдне, и гледаше в тъмнината. Заслуша се дали ще познае стъпките на Филип. Той щеше да се постарае да бъде мил с нея. Нямаше причина да не бъде такъв. Не би я блъскал като онзи Тревор. Каза й да му има доверие и тя ще му се довери.
В стаята беше тихо. Никакъв шум. Тя започна да си тананика, докато гърлото я заболя. Спря.
Той не дойде.
Поне познаваше съпруга си много по-добре, отколкото момичетата, които се омъжваха по разпореждане на родителите си. Той дори я беше къпал. Беше й разказал толкова много приключения. Онази нощ, когато се беше опитала да избяга, не можа да успее само заради глупавия му кон. Ами след това, когато месечният й цикъл я накара да потъне от срам пред него? А той взе, че й помогна, вместо да й се присмива. Сабрина притвори очи. Припомни си всеки детайл.
Да, тя познаваше Филип. Ако трябваше да бъде откровена, той също я познаваше…
Часовникът над камината удари един. Нямаше го. Къде беше? Ако не искаше да идва при нея, трябваше поне да й го каже. Тя беше в неговото легло. Дали не беше отишъл да спи в спалнята за гости? Трябваше да провери сама.
Нямаше да е честно Филип да не си спи в леглото заради нея. То си беше негово. Сабрина запали свещ, облече халата си, отвори вратата на спалнята и тръгна по коридора.