— Моята проклета прекрасна съпруга се забавлява тази вечер с Чарлз Аскбридж. Казах й, че не й позволявам да се вижда с него, но съм сигурен, че не се е подчинила на заповедта ми. Не ми се подчини нито когато отидох да прегледам сметките на имението, нито когато излизах, за да тръгна насам, нито когато си слагах ръкавиците. Чарлз не бил тиранин като мен.
— И ти се хвана, нали?
— Разбира се, след всичко, което направих за нея…
Графът го погледна, явно доста заинтригуван от този изблик на самопризнания от страна на Филип.
— Предполагам, че е доста глупаво да те питам, но какво точно си направил?
— Спасих й живота.
— Много добре си постъпил.
Филип наведе глава. Проклятие! Джулиън беше прав, Сабрина също, а той се беше държал като най-важния, най-честния, най-доблестния и най-щедър мъж на света. Искаше му се да си разбие главата. Вместо това се заслуша в думите на приятеля си от детинство.
— Разбрах, че си успял да се ожениш за много красиво момиче от добро потекло с отлична зестра. Влюби ли се в нея? Или просто поиска да я имаш? От това, което чух, много джентълмени са се борили за ръката й, но ти единствен си я спечелил.
— По дяволите, Джулиън, мразя, когато си прав! Не е задължително всеки път да ми казваш колко много греша! Имаш отвратителен навик!
Филип захвърли кърпата на пода.
— Ще те помоля да задържиш оценките за себе си. По-важното е, че сега тя е моя съпруга и не ме интересува кой още е искал да се ожени за нея, разбра ли? Всичко беше заради онова глупаво пътуване. Тя е моя и ще прави това, което аз й наредя!
— Чарлз Аскбридж, който е заклет ерген, сигурно би се съгласил с теб, но аз ще ти предложа друго — не се опитвай да й сложиш юзди, Филип. Приятен ден! Аз имам съпруга, която обожава разходките по заледената река и на мен ми доставя удоволствие да задоволявам капризите й. Помага ми да подобрявам характера си.
Филип се загледа в приятеля си, който вече излизаше от клуба, и бавно се надигна. Мразеше да се чувства безсилен, мразеше, когато беше пиян и не можеше да се контролира.
Сабрина подаде самуреното наметало на нещастния Грейбър и изчака търпеливо, докато слугата вземе палтото и ръкавиците на Чарлз.
Когато отидоха в приемната за чая, Чарлз попита:
— Какво му е на Грейбър? Изглежда така, като че ли ще се разплаче или е готов всеки момент да ме удари.
— Той е предан слуга. Неговият господар не ми разрешава да те виждам, затова и той се държи така. Едно нещо е сигурно — той не би подвел Филип и не би го излъгал, по-скоро би мълчал до гроб.
Чарлз отиде до камината, за да стопли ръцете си на огъня. След малко се обърна към Сабрина и се загледа в нея. Значи не му беше позволено дори да я вижда. Защо? Колкото и странно да беше, тя го беше помолила да я придружи в парка и той се съгласи, но през целия следобед се питаше защо именно него бе избрала. Сабрина непрекъснато говореше, докато яздеха, но все за незначителни неща. Дори по едно време му беше доскучало и той се оплака, че го е заболял кръстът само и само да се откажат от разходката.
— Къде е Филип? Очаквах да го видя!
Сабрина го погледна право в очите. Лицето й беше зачервено от студения зимен вятър, а косата й беше разпиляна по раменете. Тя сви рамене, но този жест на безразличие му беше до болка познат.
— Нямам никаква представа, Чарли.
— Кога очакваш да се прибере?
— Този дом е негов. Мисля, че ще се прибере, когато намери за добре.
Гняв и ярост имаше в думите й, а не отстъпление.
— Чуй ме, Сабрина, през последните два часа ти непрекъснато говориш само и само да не те прекъсна. Спри да си играеш с мен! Задавам ти най-обикновен въпрос — къде е твоят съпруг, а ти продължаваш да се измъкваш. Омъжена си само от два дни. Какво, по дяволите, става тук?
— Мисля, че Филип ти е много близък приятел и ти винаги си на негова страна.
— На негова страна? По дяволите, та аз дори не знам къде е той. Хайде, Сабрина, кажи ми какво е станало. Можеш да ми се довериш. Обясни ми.
Грейбър влезе с чая. Докато Сабрина подреждаше чашите на масичката, Чарлз отново отиде до камината да се стопли. Все още се чудеше какво ли беше станало между тях.
Когато Грейбър се поклони и излезе, той отново се вгледа в невероятно тъжните очи на Сабрина.
— Сега ми кажи какво накара Филип да напусне собствения си дом!
Чарли направо подскочи, когато чу Сабрина да казва през сълзи:
— Виждаш ли, Чарли, ти си на — негова страна. Защо направо не кажеш, че вината е моя? И за миг не помисли, че неговото отсъствие не е по моя вина!