Той не можа да се стърпи и се разсмя. Стана му смешно, че Филип Мерсералт ще бъде прелъстен от едно осемнадесетгодишно момиче, което всъщност е неговата съпруга. Чарли искрено се надяваше тя да успее и се молеше онова, което се беше случило с Тревор да не й навреди.
— Чарли, не зная какво да правя с неговата любовница, защото на практика аз му дадох свободата.
— Нищо не трябва да правиш, Сабрина, той сам ще я забрави. Всичко ще бъде разрешено в твоя полза. Действай по-бавно и премисляй нещата. Това е моят съвет. Не се горещи пред него. Той е свикнал жените да го обожават, да го целуват и да му шепнат колко е красив и великолепен.
— На тях им плаща за това, нали? А на мене не трябва да ми плаща. Аз съм негова съпруга.
— Вярно е, че им плаща, но в някои случаи — продължи Чарли и изведнъж реши да спре. Достатъчно неща беше наговорил. Само погали ръката на Сабрина и се усмихна. — Остави проблемите да се разрешат сами. Просто изчакай малко, Сабрина. Филип едва ли знае как да постъпи с теб. Дай му време. Той никога не е бил женен.
— Знам, но смятам, че трябва да взема нещата в свои ръце. Господи, Чарли, та аз съм само на осемнадесет години!
— Да, така е, но жените по-добре разбират тези неща, отколкото мъжете, още повече, когато се отнася до чувства. Дай му още една възможност, Сабрина. Е, аз тръгвам. Ти ме разкъса на парчета. Напълно съм изтощен. Дори главата ме заболя. Искам да си тръгна, преди Филип да се е прибрал и да иска да разбере какво точно съм ти казал.
Глава 33
За миг Мартине застана като вцепенена. Филип беше последният човек, когото очакваше да види тази вечер.
— Филип, какво, по дяволите, правиш тук? Толкова е рано. Това е втората вечер след сватбата ти. Не бива да постъпваш така. Не харесваш ли съпругата си? Разбрах, че е много млада, красива и богата? Какво има?
Мартине обичаше да държи речи, за да изглежда още по-красива. Беше спокойна, леко и напевно произнасяше думите. Не бързаше. Такава беше и в любовта. Но сега беше объркана.
— Добър вечер, Мартине — каза Филип и захвърли палтото си на един стол. — Да, тук съм. Да, това е втората вечер след моята женитба. Да не би да не съм желан вече тук?
Той прекоси стаята и се хвърли върху нея. Целуна я.
— Знаеш, че винаги си добре дошъл.
Филип се изправи. Тя се вгледа в лицето му. Като нарисувано. Никоя жена не можеше да устои на красивите му очи и страстните му устни.
— Но ти си младоженец.
— Знам това по-добре от теб. Защо ме дразниш? О, да, разбирам защо е такъв гласът ти. Тази сутрин чух същия глас. Точно на закуска. Не говори с този тон. Просто ме остави на мира и бъди самата себе си.
— Ти не си компрометирал това момиче. Защо тогава ти е ядосано? Няма никаква логика. Тя би трябвало да ти е признателна и да падне на колене пред теб.
Тези ласкави думи го съживиха.
— Каквато и да е, сега вече е на сигурно място.
Филип се обърна към шкафа и си наля порто. Мартине го наблюдаваше, безмълвна и тиха, как той изпива наведнъж чашата и отново си налива.
— Идва ли дърводелецът за тавана?
— Вчера. Не забеляза ли?
Той кимна.
— Беше един такъв тлъстичък. Усмихна ми се и каза, че Негово благородие не трябва да се тревожи вече. Нищо няма да падне и да го удари по главата, така че мозъкът му да се разпилее по възглавницата.
— Отвратително!
Той остави чашата си, поклони се и протегна ръката си.
— Ще се качиш ли с мен горе, Мартине? Имам нужда от теб.
Тя разбра, че не това е основната причина, но се усмихна и също му подаде ръка.
Докато сваляше роклята си в елегантната си спалня, Мартине се обърна към виконта, който стоеше до камината.
— Филип?
Той се усмихна, но не отмести поглед от пламъците.
— Малката сама ли е?
Филип настръхна.
— Защо, по дяволите, я наричаш така?
Мартине освободи връзките на корсета си и го свали. Странно, но той не отмести поглед от очите й, за да погледне гърдите й, а винаги го правеше.
— Нарекох я така, защото я видях.
— Къде си видяла жена ми?
— В парка. Яздеше с Чарлз Аскбридж.
Мартине забеляза как очите му стават тъжни, а лицето потъмнява. Защо искаше да я прави на глупачка?
Тя бавно се освободи и от останалите дрехи, застана пред него за миг, после отиде до леглото. Той не реагира.
— Как изглеждаше?
— Като че ли искаше да се отърве от някакъв лош спомен, смееше се и говореше непрекъснато, но смехът й не беше истински, ако разбираш какво искам да ти кажа.
— Ще ти бъда благодарен, ако не си пъхаш носа навсякъде.
Тя отметна завивките, но и това не можа да го впечатли. Филип стоеше, без да помръдне.