— Ще се върна, миличка, след малко!
Взе отново момичето на ръце и се запъти към вратата на хижата.
Входът беше заключен и това никак не го учуди. През цялото време си мислеше как ще отвори. Ботушите му скърцаха по снега, докато отиваше към задната врата. Тя беше по-малка. Филип се засили и я ритна. Дървото изскърца, но не поддаде. Филип отново се засили и едва не падна заедно с вратата. Взе момичето и влезе в малката кухня.
Реши да вдигне вратата и да я подпре с една маса, за да не влиза студ и сняг. Помещението беше уютно, миришеше на мед. Имаше някои лични вещи на масата и по лавиците — сигурен знак, че къщата не е изоставена за цялата зима. Голяма купчина с дърва, грижливо подредени, стоеше до камината. Въпреки че нямаше време да провери килера, Филип беше сигурен, че там има достатъчно храна, за да не умрат от глад.
Отново взе момичето на ръце и тръгна по тесен коридор, който водеше към вътрешната част на къщата. Хвърли поглед към малката всекидневна и премина през големия салон. Цялата мебелировка бе покрита с бели покривки.
Филип усещаше студенината на мократа й рокля. Искаше да стигне по-бързо до стълбите и да я отнесе в една от спалните, които по всяка вероятност се намираха на горния етаж. Така и се оказа. Приближи широкото легло и отметна тежката кувертюра. Свали наметалото й — беше цялото мокро. Роклята — също. Сложи момичето да легне по гръб и започна да разкопчава малките перлени копчета. Не беше трудно да забележи качеството на плата на роклята и стилния начин, по който бе ушита. Явно не е дъщеря на някой фермер. Когато видя ботушите й, малко се намръщи. Бяха подходящи за езда, но не и за разходка в снега, и то през гората. Къде тогава беше коня й? Дали не я беше хвърлил, а после избягал обратно в конюшнята? Но защо беше излязла да язди точно в такъв ден?
Свали роклята и ризата й — красиви дрехи от фина коприна, целите в бродерия. После се зае с чорапите — те също бяха мокри и студени. Погледна лицето й, но разбра, че няма никаква надежда да се събуди. Оглеждаше я внимателно. Опипваше ръцете и краката й — искаше да разбере дали няма счупени кости. Провери пулса. Сърцето й едва биеше, като че ли всеки момент щеше да спре.
Забеляза, че момичето е красива млада дама с дълги крака. Но не беше време сега за това, трябваше да се погрижи за нея. Филип бързо я зави и приглади косите й. Имаше красива коса, червена като на проститутките. Но какво говореше той! Отново се загледа в лицето й. Приличаше на ангел, а косата й беше като ореол. Мъртъв ангел…
Филип седна до момичето, сложи ръка на челото й, после на бузите. Ледено студени. Надяваше се, че когато се стопли, треската й няма да продължи дълго, в противен случай това би й коствало живота. Точно както стана с Лусиус. Споменът нахлу в мислите му. Лусиус му беше почти като брат. Беше французин, сметнал за свой дълг да последва Наполеон в дивите полета на Русия. Силен и едър мъж, преминал през хиляди битки и трудности. Отново се вгледа в лицето й и за миг му се стори, че пред него лежи не тя, а самият Лусиус — със слабо, изпито лице от непрекъснатия глад и тежката зима. Беше се насочил към Полша, когато Филип го откри.
Ръцете му се разтрепериха. Подпъхна завивките около момичето. Искаше да се отърве от лошите спомени, които му причиняваха неизмерима болка. Понякога се прокрадваха и в съня му. Отново я погледна — лицето й изглеждаше спокойно, но беше бледа, а устните й синееха. Сложи ръка на сърцето й, за да провери дали все още диша. Дишаше, но едва-едва. Не беше успял да спаси Лусиус, но проклет да бъде, ако не успее да спаси това нежно създание, проклет да бъде, ако му позволи да умре…
Глава 5
Филип отиде до съседната стая, взе още няколко одеяла, зави момичето и отиде в кухнята, за да запали огън. Беше станал неузнаваем. Всичките му приятели го познаваха като небрежен, немарлив, нехаен и ленив човек, но сега Филип беше съвсем друг.
Огънят се разгоря. Той погледна пак „пациентката“ си, но нямаше никаква видима промяна. Тогава реши да отиде да нагледа Таша. Въпреки че разстоянието от къщата да конюшнята беше съвсем малко, Филип трябваше да закрива очите си с ръка, за да се предпази от снега. Виелицата се беше усилила.
Когато влезе вътре, кобилата изпръхтя — явно искаше да му покаже, че го приветства. Таша ядеше сено от препълнения хамбар. Поне нямаше да се безпокои за нея. Потупа гривата й, отвърза пътната си чанта, която все още лежеше на седлото, и тръгна обратно към къщата.
Щом влезе вътре, усети уюта — приятната топлина вече се чувстваше и в спалнята. Извади дрехите си и внимателно ги сложи на един стол. Тогава реши, че няма да бъде лошо, ако намери нещо и за момичето. Отиде до един от шкафовете, дръпна чекмеджето, но вътре имаше само мъжки дрехи. Странното беше, че бяха прекалено малки. Под тях обаче намери два остарели домашни халата.