След тези думи той се намръщи. Не му харесваше, че си променя толкова бързо решенията. Очевидно се подиграваше с него, сарказмът бликаше от думите й. Разбира се, че не й трябваше да бъде финансово независима.
Тя беше негова съпруга. Да не би да си мислеше, че ще я захвърли на улицата и ще я остави да гладува?
— Има ли още нещо, с което съм те обидил? Макар и за кратко, ти успя да откриеш доста недостатъци в характера ми.
— Не, засега няма. Надявам се, че си прекарал чудесно деня, където и да си бил и каквото и да си правил.
— Благодаря — отговори той и отпи от чая си. Любимият му китайски черен чай. — Кажи ми сега за приготовленията за твоето първо парти.
— Моето парти? Ти няма ли да присъстваш? О, разбирам, ти вече си планирал много по-важни срещи. Може би ще заведеш Мартине до Уаксхол?
— Хапни малко кейк.
— Не съм гладна.
— Трябва да изглеждаш блестящо тази вечер. Вече си под моя закрила.
— Блестящо?
— Да, като красиво цвете, готово да приеме слънчевите лъчи, които стопяват капчиците роса.
— Това е нелепо. Ужасно нелепо.
— Е да, но поне те накарах да се усмихнеш, макар и за малко. Моля те, не хвърляй нищо по мен. Просто седни и хапни. Ако ще хвърляш, вземи чашата. Тя е почти празна.
Сабрина наведе глава и тихо каза:
— Никога не съм хвърляла нищо през целия си живот до деня, в който те срещнах.
— Защото никога не си имала толкова много проблеми преди това.
— Ще се опитам да се контролирам.
— Добре, а сега ми кажи какво точно планирахте за вечерта.
Филип й подаде парче кейк. Взе и за себе си. Тя го прие. Той остана доволен.
— Какви желания имаш още?
Тя си помисли за неговите желания от изминалата нощ и отново се ядоса, но успя да се овладее. После изведнъж си припомни как милваше челото й, когато беше болна, и каза:
— Благодаря ти, че спаси живота ми.
— Това пък откъде ти дойде наум?
Не, не му харесваше нейното поведение. По-добре да беше захвърлила някоя чиния, отколкото да не знае как да реагира.
— Просто си спомних нещо. Непрекъснато си в мислите ми. Така беше и там, въпреки че бях в безсъзнание.
— Никога не бях къпал жена. Не знаех как да измия косата ти, но ми хареса. Бих искал да го направим отново.
— С мен или с любовницата си?
Веднага съжали за думите си и се почувства неловко, но вече беше късно.
Филип не каза нищо. Отпи от чая и се загледа в ботушите си.
Малко след това попита:
— Какви са плановете ти за партито довечера, Сабрина?
Тя му разказа.
— Впечатляващо! Изглежда не е чак толкова лошо човек да има за съпруга жена, която е отгледана в Йоркшир. Позволи ми да подбера вината и нашите гости няма да се откъснат от масата нито за миг.
Похвалите изчервиха Сабрина.
— Дадох съгласието си Пол да доведе оркестъра на Хъксли. Те са много по-добри от онези на нашата сватба. Толкова много обичам да танцувам валс…
— Танци ли? Нали щеше да бъде само официална вечеря?
— Знам, че ще струва много скъпо, но нали вече съм финансово независима. Мога да си го позволя.
Беше му много обидена.
— Чудесно! Приеми моите поздравления за възвръщането на свободата ти. Ще се възползвам от случая, за да танцувам валс с теб.
— Аз също.
— А ако някой случайно се окаже без пари или му трябва заем, просто ми кажи — аз съм щедър човек.
— Хайде да говорим за нещо друго, Филип, и да спрем да намесваме парите.
— Добре, предполагам, че е много отегчително.
Сабрина се изправи.
— Ще вечеряш ли тук тази вечер?
Изглеждаше прекрасна в тази рокля, но беше изплашена и обидена. Филип бавно се изправи, за да я погледне в лицето. Помилва я нежно по устните. Всичко беше заради проклетата свобода. Не можеше да забрави за проклетата си свобода, нито пък искаше да й отнеме нейната. Желаеше я. Би я обладал веднага…
Не, нямаше да си позволи да прилича на вярно кученце, което непрекъснато е в краката й!
— Разбира се, че ще вечерям тук. Имам един ангажимент след това и ще се наложи да отсъствам от къщи. Ще се прибера по-късно. Ако желаеш, мога да дойда при теб, Сабрина. Или пък ти ела при мен… Сигурен съм, че тази нощ ще те науча да откриваш удоволствието и да стенеш от наслада.
Сабрина дръпна изведнъж ръката си назад и само след миг той улови юмручето й на сантиметър от лицето си.
— Мислех, че ме обичаш — каза нежно Филип. Тя се вгледа в кестеновите му очи.
— Да, но все още искам да те убия!
Филип се разсмя от цялото си сърце и душа, после пусна ръката й и отстъпи назад. Е, поне неговата съпруга не беше вече девствена. Не беше и задоволена жена, но времето беше пред тях. Имаха на разположение целия си живот.
Свободата! Тук беше неговият проблем. Той отстъпи още една крачка и каза: